Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Изсърбаха кафето, докато още не беше съвсем съмнало; Тодор отиде в печатницата, през една само стена, а оттам скоро се чу отмерено тракане — събуди се и машината. Добри притичваше от одаята в печатницата, носеше листове. Така си течеха работните часове на тия няколко българи, подхванали през размирното време пуста наглед работа: да изкарат първата книга на нов български език. Течеха си кротко и пълно.

За кой ли път Добри влезе при наставника си, поднесе му още неотпечатания калъп. Нали българският език още нямаше свой писан закон, случваше се твърде често Добри да пита коя буква каква е.

— Туй ли? — заникна в калъпа старецът. — „Ъ“ е, само „ъ“.

Добри вече беше се упътил пак към печатницата, когато го сепна чукане.

— Кой ще да е? — разтревожи се Софроний. (В Римник не познаваха никого, освен Тодор и чираците му.)

Добри остави калъпа, позакри го с някаква дреха. Не можеше да се отърве от страха, че вършат нещо нередно и някой ще им попречи.

Докато отпъваше вратата, усети и отвъд, и зад гърба си напрежение — епископ Софроний бе застинал без дъх, а непознатият пред вратата пък дишаше тъй шумно, че се чуваше и през прага.

Преди госта из вратата нахлу влашкият мраз, къдели фъртуна, напън вятър. През булото на снега Добри не веднага различи непознатия.

Стори му се, че вече някога го е срещал, отдавна, за малко. Дрехите му бяха полувлашки, полуруски; така се обличат в Молдова или Бесарабия. Щом хвърли бърз поглед наоколо, дошлият се поклони и каза на български:

— Много ти здраве от Петербург, твоя светост. От Петербург и от Иван Замбин.

Макар цял схванат от дългото седене, Софроний скочи пъргаво и опря длани върху раменете на госта.

— Божичко, изнадах се да чакам хабер от Замбина! — заприказва той. — Защо толкова време ни вест, ни кост, а?

— Разхвърли се, твоя милост! — намеси се Добри.

Атанас свали кюрка, остана по сюртук, руска кройка. И такъв, какъвто беше, в чуждите дрехи, високи ботуши, без пояс и потури, ами с тесни, сукнени гащи, стори се на Добри особено хубав. „Гледай ти, какви хора си имаме вече! — помисли с гордост конарецът. — Този и пред руския цар да се яви, не ще ни посрами.“

Гостът седна на Софрониевата маса, крадешката поглеждаше към купчината типосани листове, а не му беше удобно да разпитва.

— Печатаме — изпревари въпроса му Софроний. — Печатаме българска книга!

И светна цял срещу Атанас. Но Атанас не изглеждаше изненадан.

— Чух — каза. — Като изпитвах в Букурещ за тебе, рекоха ми, че в Римник печаташ българска книга една. Хвала ти, отче Софроние, голямо дело си подел!

— Е, всеки каквото може — заскромничи старият.

Но гостът, види се, имаше друго на ум; изведнъж стана съсредоточен; строга беше и речта му, когато подхвана:

— Прие ли миналата зима писмо от Замбина, отче Софроние?

— Приех. Таман се канех да питам защо не отговорихте на моето.

— Кое твое?

— Туй, дето ви писах веднага. Знаеш, тая работа — да ви изпратя пълномощия — не можеше да бъде бързо. Кой ще ти мине сега в Българско, че да събере там първенците от Русчук или Враца, да съчинят, да подпишат и прочие? Трудно…

— Ние затуй и към тебе се обърнахме, отче Софроние, защото е трудно. Само човек като тебе…

— Е да де… — позабърка се старият.

Думите на Атанас му се сториха укор. Справедлив донякъде: покрай Неделника Софроний наистина изостави делата на българските бежанци.

— … Та аз ви писах; ако не извадим такова писмо от Българско, може ли да го направим тук, от името на букурещките българи? Чаках месец-два; пак писах. И пак чаках. Нищо.

Докато Атанас слушаше обърканите думи на архиерея, усещаше се как бавно кипва.

— Дядо владика — рече той, след като се окашля, — ние с другаря ми много се надявахме на теб. Не сърди се, дядо владика, ама можеше да направиш… нещо повече… да ни оправиш някак. Оттук България е на един ден път. А ние там как сме изкарали, не питай, не питай и как оставих другаря си…

— Що? — навдигна се Софроний. — Да не се е случило нещо със Замбина?

— Более Замбин — отговори Атанас. — На крак е уж, ходи, разправя се… Ама голям кахър ми е легнал за него. Не го оставих добре, че и без грош, дето се вика…

— Господи, прости ми! — съвсем смутен прошепна старият.

Добри си го познаваше: малко трябваше на Софроний, та да почне да се кори и измъчва.

— Ваша милост — обади се Добри, — знаеш ли ти какво е оттатък Дунава сега?

— Не зная — с тревога го погледна Атанас. — В Букурещ дори не спрях. Какво има по нас?