Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Нищо от това — мислеше си Атанас, — че вместо Пазвантоглу се е издигнал Байрактарят. И той (за да ни има, за да се бие с наши ръце) ще трябва нещо да ни обещае, поне малко да изпълни. Нека продължава да ври и кипи — в Сърбия, във Видин и Русчук! Само да не се връща, господи, онзи мир отпреди; само дано да не се уталожи наново робията такава, каквато беше! Та тъкмо смутното време роди български дружини от по три и пет хиляди саби, българска община в Букурещ, български пратеник в Петербург!“

Помисли го и цялата му радост изстина: българският пратеник в Русия… Нямаше време за приказки. Още днес Атанас трябваше да набави пълномощия за Замбин.

— Та, отче Софроние — върна се на думата си той. — Как да изкараме сега писмо от България?

— Викам, ако не ни оправят подписите на българската община в Букурещ (тук Атанас поклати глава: не ги оправяха, ще рече), да проводим нарочен човек отвъд. Случайни пътници не ще я свършат.

Софроний, изглежда, бе обмислял това, докато Добри разправяше на госта новини от Българско. Изрече го и цял се обърна към ученика си.

В погледа му имаше боязън. Знаеше си, че Добри ще поиска да премине оттатък и така да отхвърли от учителя си всеки укор. А Софроний не смееше да признае дори пред себе си колко много го е страх да остане ден без Добри. Все повече отпадаха силите му, все по-често се облягаше върху ученика си като на патерица. И в благодарността, и в упованието, което чувствуваше към него, вече се примесваше ревнивост — боязън да не бъде лишен от опора.

Но той не знаеше, че този негов страх е вече осъзнат от Добри: в мига, в който Софроний предложи да бъде изпратен отвъд Дунава доверен човек, Добри потисна у себе си изблика — „Ще вървя аз!“. Право призна той на Първана преди две години: Добри беше на стража. Никому не е простено, ако се отлъчи от стража, дори когато от туй отлъчване зависи нещо много по-важно.

Види се, и гостът бе очаквал младият послушник на епископ Софроний да предложи себе си за пратеник през Дунава; тетевенецът се втренчи в Добри, замълча неловко. „Възможно ли е — мислеше навярно той — между нас да седи човек здрав, млад, кадърен, а гледа да се измъкне?“

Добри издържа с усилие погледа на госта, но не отвори уста: не искаше Софроний да научи, че Добри си дава сметка за немощта му.

— Хубаво! — въздъхна Атанас, след като мълчанието стана нетърпимо. — Добре… Щом трябва да се премине отвъд, ще се стягам.

— Аз зная до кого да те пратя — припряно заговори владиката: — В Свищов ще вървиш, ей къде е Свищов. Там син ми има свои хора, търговци, съвсем сигурни. А пък писмото, дето трябва да подпишат, ще съчиня аз — важна книга е то, ще я изпипам. За седмица нещо ще се оправиш и — хайде! — назад.

— Не ще се оправи за седмица — намеси се Добри. — Байрактарят, викат, не давал пиле да прехвръкне, много вардел брега. Не ще е лесно…

— Не ще е, разумява се! — дръпнато отговори Атанас Николов.

„Как да му се сърдиш? — рече си Добри. — Завчера едва пристигнал открай свят и утре — отново на път. А трябва, каквото и да е, трябва!“

Разшета се, свари на госта кафе, изсуши му ботушите. В туй време Софроний — оставил типосаните листи настрана, макар майстор Тодор няколко пъти да го подканя, защото машината стояла празна — съчиняваше писмото на свищовските първенци до царя. Пълномощията на Иван Замбин.

Тази вечер четиримата легнаха късно, понеже Атанас все имаше още да разпитва. Пък и Софроний — ако да капна от работа — все искаше да научи повече за митарствата на Иван Замбин в руската столица.

— Ама какво се стряскаме ние — не се успокояваше Софроний, вече в постелята. — Как щяло руският цар да не нададе ухо на патилата на християнията под Турско? Не сте доразбрали вие нещо, не може тя!

— Един е сега кахърът на Русия, дядо владика — за стотен път му обясняваше Атанас. — Бонапарт! Само за него ще чуеш да говорят. А Селим хан какво е? Чучело, султан без земя. Е, не ще дума, ако руси и немци се отърват от Бонапарта, първата им работа ще са турците. Но кога ще бъде то, питам те?

— Господ знае — подхвърли Добри. — Ама туй, дето Селим хан бил чучело, не е съвсем право, знаеш ли? Ей на, преди седмица се чу, сменил князете на Влашко и Молдовата. Без да пита Русия, на своя глава. Излиза, че Селим хан още може да вреди на Русия.

— Може… — сънливо се съгласи Атанас.

Налегна го дрямка. Умората от едномесечния път; руската, че след туй и влашка зима; напрежението от разговора му със Софроний и страхът пред новия път, който го чакаше — всичко сега натежа, натежа, притисна до изнемога госта в топлата постеля и го прекатури в съня.