Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Фатма хатун не обикна новия конак. Без радост бяха влезли в него — грамадна, пуста сграда, където половината стаи и до днес не бяха отключвани. Тук двама донесоха само умора, болест, лъжа, предчувствие за смърт. Както и никога да не заговориха за бъдещето, всеки от тях мислеше за него. Не видинският господар и майката на видинския господар се разположиха в новия конак, а двама души, които си отиват, без да оставят нещо зад себе си.

На какво да се надява Фатма през дните, които ѝ предстояха? Бавната смърт на Осман — едничкото ѝ близко същество…

А Осман угасваше. Бавно наистина, учудващо бавно за охтичав, но видът му (поддържан с много труд от самия него, от лечители и знахари) не успяваше да излъже майката. Всяка заран, докато син ѝ пиеше кафето си, ядеше порязаници, дебело намазани с масло и мед, белеше трето или четвърто яйце, Фатма крадешката го изучаваше, откриваше нови белези на болестта му. Защо Османовата кожа бе станала тъй чудно суха, сякаш прозирна, та през нея личеха всички жилки и кости? Защо и най-малкото усилие — да си отреже хляб, да отмести подноса — караше да избиват по страните му червени петна? Защо ръцете му бяха винаги сухи, защо трепереха неудържимо? Какъв бе този все по-остър блясък в очите, все по-остри звуци в гласа му? Като че остатъкът живот, който той продължаваше да крепи с мъка, бе изтънял в режещо острие, а то доизносваше ножницата си, изхабяваше умореното Османово тяло.

В утринната тишина Фатма хатун започваше своя ден — твърде лек би ѝ се видял той, ако на гърба ѝ тежаха двайсет-трийсет лета по-малко. Докато бъркаше тесто за тиганици, докато стоеше над главата на момчето, дето доеше биволицата, майката не забравяше тревогата си: снощи господарят на Видин беше много сърдит.

„Дали пак лоши новини от Белград? — питаше се тя. — Не, няма какво по-лошо да се случи с Белград, щом вече го взеха гяурите.“

А ако не гяурите, кой бе ядосал вчера вечер господаря? Отдавна той не преговаряше повече с царе и императори — след дълги напъни Осман Пазвантоглу от Видин бе принуден да съзнае, че е дошъл на света успоредно с друг един, не по-високороден, но по-късметлия: Наполеон Бонапарт. Засега царете и императорите не можеха да отделят внимание на някакъв си видински паша със смешно големи желания, а самият Бонапарт пък вече не би слязъл до преговори и с много по-едри от Пазвантоглу. Така видинският паша, който допреди две-три години бе хранил надежди за съюз с този или онзи владетел, изостави писането на послания, защото престана да получава дори откази: светът забрави Видин и честолюбивия му господар.

Ще рече, не френци или немци бяха разтревожили сина на Фатма хатун; с тях той нямаше повече сметки. „Кой тогава?“ — продължаваше да се пита тя.

Султанът може би? Но какви ли сметки имаше Осман и със султана? След третия поход против Видин Селим отстъпи пред Пазвантоглу, даде му чин паша с три конски опашки — единствения в Подунавето паша с такъв чин — и го остави да управлява цялата земя, която можеха да задържат дружините му. Оттогава между Видин и Портата се наложиха странни връзки: Пазвантоглу подтягаше всяка пролет крепостта, трупаше в нея зърно и джепане, сякаш я чака нова обсада (то не се знаеше и дали не ще дочака), грабеше Влахия или Тръстеникли, приютяваше стамбулски недоволници — държеше се, с една дума, като че ли е във война с Портата. А Селим хан пък си мълчеше, той бе довел до съвършенство своя майсторлък да мълчи и преглъща. За него бе достатъчно, че Пазвантоглу не лакоми за нови земи и ограничава властта си във Видинско. Разгледан в тази светлина, Пазвантоглу не беше по-опасен за Портата от всеки друг непокорен паша или аян, а из Турско те никнеха като гъби.

„Не, не може да дойде и от Селим хан лоша вест!“ — утешаваше се Фатма. Напротив. Преди два месеца нещо, когато узнаха, че Русия е отворила нова война на султана, Осман съобщи на майка си, че му предстояла голяма чест: щял да бъде назначен за сераскер.

— Как се надяваш на такава милост от Селим хан? — не ѝ се повярва. — Мигар той ще забрави, че близо двайсет години Пазвантоглувци са воювали срещу Портата?

— А ти ще ми посочиш ли паша, който не е воювал или не воюва с Портата? — отговори ѝ Осман. — Все пак има закон: за сераскер назначават пашата с най-високия чин от ония земи, дето граничат с врага. В Белград паша няма; в Русчук стои аян без чин; същото — в Силистра и Търново. Ако беше жив Тръстеникли, биха го предпочели, но Тръстеникли свърши. Оставам аз, майко, сам, без съперник. Сераскер във войната срещу русите!