Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Ти ум имаш ли? — извика му наместо добро утро тя. — Знаеш, че не бива, откога пропуши пак?

Без да шавне, Осман само изви очи към нея, усмихна ѝ се. И в тази безпомощна усмивка, която не му се удаваше, Фатма прочете най-страшното: Осман се е предал, престанал е да се бори за живот.

Решително, както не бе постъпвала от отдавна, Фатма издърпа чибука из ръката му и замахна смешно с него, сякаш се канеше да удари своето непослушно дете.

— Полека. Ще изтърсиш жар отгоре ми! — спря я Осман с някакъв непознат, безразличен глас.

— Защо си още в леглото? Да нямаш треска? Какво си се залежал до туй време?

— А защо не? — погледна я непривично открито в очи.

Тя се смути. От години вече избягваха да се гледат в очи, докато се лъжеха. Дали на Осман не бе хрумнало, че е време да прекъснат своята безполезна игра; какво можеше да означава този безразличен глас, тоя открит поглед?

— Защо да не полежа до късно, майко?

„О, работата е съвсем лоша!“ — помисли си с ужас Фатма. Много рядко Осман я наричаше така; всеки мюсюлманин от добър дом се обръща към майка си с „хатун“.

Разшета се, за да не отговори. Прибута към леглото масичка, подреди върху нея яденето — какво ядене! Би стигнало за двама пехливани. Но господарят на Видин уморено се обърна към стената — най-тежката част от болестта му беше яденето, това непрекъснато тъпкане на масло, яйца и мед в едно тяло, което ги не щеше, което настойчиво отказваше да живее.

— Ти защо? Не ти ли се яде? Да извикам Ламбро? — засипа го с въпроси Фатма.

А той не ѝ отговаряше. С лице към стената, целият Осман сякаш казваше: „Не, не, не!“ И този непознат Осман, който се оставяше да бъде отнесен там, дето отдавна трябваше да е без десетгодишната си упорита борба, доведе Фатма хатун до ужас.

— Сине! Какво има, какво става с тебе?

Господарят на Видин се обърна към майка си, а очите му не бяха вече безразлични. В тях също викаше тревога — страхът, че нещастието с него ще я довърши, а той ще извърви самичък последните крачки от своя път.

— Нищо не става; не се безпокой! Просто… — явно се колебаеше дали да ѝ обади. — Просто научих, че за сераскер е назначен Мустафа Байрактар.

— Да не е слух? — усъмни се Фатма. — Та ти си едничкият паша с такъв чин в Подунавето!

— Никакъв слух. За Селим хан изобщо не съществуват законите ни. Докога, питам се, безнаказано ще тъпче той всичко свято за мюсюлманина?

„Защо са необходими тъй много думи? Трябва да благодари на Селим хан, дето му помага да поживее още, без да разкрива, че е вече свършил.“

А гласно рече:

— Тъкмо това ново незачитане на закона ще му струва може би скъпо. Най-после ти не си кой да е. Нека светът види как султанът обижда един Пазвантоглу, господаря на…

— Никакъв господар не е вече Пазвантоглу! — скочи от леглото Осман и се заразхожда из стаята със стъпки, които искаха да бъдат резки.

Видинският паша не крачеше, а се влачеше от ъгъл до ъгъл, докато изпод нощната му риза се подаваха неговите изтънели, несигурни нозе.

— Какъв господар съм аз? — говореше той трескаво. — Ти знаеш ли? Нищо не знаеш! И аз го узнах едва снощи. Но не исках да ти кажа — никога не е късно за лоши вести: тази проклета война е краят на Пазвантоглу!

Изкрещя го и спря пред Фатма, за да разбере как тя приема думите му. А Фатма виждаше само нездравите червени петна по Османовите страни, чуваше само хъхренето на проядените му дробове.

— Преувеличаваш — прошепна тя, за да е казала нещо. — Не за твое добро би било сераскерството, слушай майка си!

— За никакво сераскерство не говоря! — прекъсна я нетърпеливо. — По дяволите сераскерството! Но има по-страшно: от Влахия русите помагат на Белградската буна; Байрактар, преди да премине Дунава — ако изобщо смята да го минава, — е заел Търново и Никопол, напредва към Плевен. Огромни клещи стягат Видин от две страни: сърбите и Байрактар. Това ще бъде краят…

Бе започнал високо, а завърши с отпаднал глас.

Фатма гледаше сина си: смален и убит, един застрашен господар, който не намира сили да излезе на двубой. Но нямаше време да го съжали; веднага я тласна дългът ѝ да заличи с цялото си усърдие истината, стигнала най-сетне до болния му ум.

— Преувеличаваш, казах ти. Какво може да означават изгладнелите сърби от Белград, дружината на Байрактар, била тя и десет хиляди човека? Съвземи се, Осман! Няма по-страшно от онова, което вече беше.

Той седна на леглото, стиснал мършави ръце между коленете си. Излезе, че едва я е дочакал да свърши. Излишно беше да го лъже — винаги идва време, когато трябва да признаеш истината, макар туй да ти е наистина краят.