Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Високо-високо, чисто и заклинателно кънтеше гласът му, снишаваше гяурските гърбове, изливаше се по тясната пътека помежду им към вратите, разсипваше се чак навън.

Навън…

Мегданът вън престана да бъде пуст. Там с дебнещи стъпки се приближаваха много мъже. Нищо не се четеше в очите им, освен зиморничава неприязън — те още не знаеха за какво идат при „Свети Никола“. Един от тях, по-нисък с цяла глава, без да проговори, даде знак. Мъжете полека, както се протяга змия, сигурна в лека плячка, заопасваха стените на църквата. Превити — да не зърне някой чалмите им през прозореца.

Хищно, лепкаво — стотнята вече плътно държеше в шепа „Свети Никола“. В туй време дребничкият стоеше пред вратите; крилата им бяха широко разтворени — храмът бе искал да побере повече хора, да приюти цял Видин и го утеши.

И пак корабът на „Свети Никола“. Пътечката вече не беше празна, макар богомолците да се притискаха, както преди, за да държат свободен прохода, през който някой безимен брат би потърсил помощ от бога.

Ето двама безименни.

Фатма виждаше как несмело застават те на пътечката. Сами, вярващи в своя бог, те усещат — джелати, каквито са, — че нямат право да посегнат на чуждия. Почти животни, каквито са, те чувствуват, че няма свой и чужд бог, че той е един: тъжната необходимост на човека да не бъде сам.

Двамата се колебаят. У катила колебанието прилича на глупост, та двете лица се блещят тъпо, докато краката носят катилите към олтара. Ръцете им все още висят бездейно; човек би помислил, че те не ще свършат никаква работа при „Свети Никола“.

„Та-тап, та-тап“ — двамата пристъпват нестройно, а тежко. Всички са чули тия стъпки. Но се обръщат малцина. Преди самите убийци да знаят кое как ще стане, узнават го гяурите. Не, те просто си спомнят; повечето от тях са виждали убийци, с все такива, уж тъпо недоумяващи лица, с такива уж безцелно отпуснати ръце и нестройна стъпка.

Раите упорито гледат пред себе си. Те са пресметнали (защото от поколения вече ги колят), че двама убийци не идат за триста жертви; жертвата ще бъде една. И с това, че отбягват да привлекат погледа на двамата, раите остават извън кръга, в който избира жертва убиецът.

Гърбове, гърбове, гърбове… Слети в черна стена без дъх хора, те се молят с цялото си същество: „Нека по-скоро мине неизбежният миг!“

Но един все пак стои с лице срещу убийството. Не защото би застанал, ами то просто го е сварило така. Калиник — висок, вдъхновен, изправен под закрилата на Христовите ръце от кубето.

Докато двамината вървят рамо до рамо. Калиник разбира какво иде към него; без да ще, той е дал сила на решението им.

Тогава Калиник се изправя още по-нагоре, израства дотолкова, че ножовете не досягат шията му, а пробиват епатрихила някъде под сърцето.

Няма вик, не е имало вик на болка — архиереят рухва върху стъпалата, а короната отскача при удара о плочите. Джелатите вече са наведени над него; те бързат да довършат, веднъж започнали; отделят владишката глава от владишкия труп. Кръвта им пречи да работят; дръжката на ножа се плъзга между пръстите, покрива раната и острието дълго трие там, където не е нужно; залива тъкмо оная жила, оня прешлен, който все задържа главата към трупа.

Псувни през зъби — джелатите работят пипкаво. Те усещат зад себе си триста бездиханни, свели глава роби. Напрегнати, двамата не си дават сметка, че може да довършат навън; че Калиник може да бъде прострян на мегдана и с глава. Но някога те са клали така (при друг случай, по друга заповед), та само повтарят познатото.

Внезапно чуват плясък; трупът се е откъснал, държат само главата на Калиник. Захвърлят я почти удивени как е попаднала в ръцете им, после улавят за краката трупа и го повличат.

Той чертае кървава диря по пътеката, отстъпена от вярващите на незнайния брат, който би търсил бога в тази неделна заран; оставя кърваво петно върху църковните врати и цяла локва кръв пред олтара.

Отвън, зад крилото на „Свети Никола“, се измъква дребничкият със скъпия кюрк и придирчиво оглежда работата на двамината.

— А главата? — пита. — Къде е главата? Нейсе, ще поминем без нея. Завлечете мършата на мегдана!

Вътре… Фатма вижда как след двамата пътеката се затваря. Стотици хора обръщат гръб към олтара на ужаса. Един през друг, в глух ропот, полумъртви от страх, пред „Свети Никола“ се изсипват триста души свидетели на безсмислената смърт. И се стапят, докато мигнеш, из улиците. А при „Свети Никола“ остава главата на Калиник, която вече не кърви.