Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Майко, нека не се правим на слепи! Не бой се, аз не ще се срина пред очите на цял свят, длъжен съм да опитам всичко… Но искам поне ти да знаеш как стоят нещата. Заради бъдещето…

— За кое бъдеще говориш? — попита тя, изстинала до върха на пръстите си.

Та това бе невъзможно! В гласа на Пазвантоглу Фатма долови вълнение — син ѝ се вълнуваше и не криеше, че се вълнува; Осман губеше самообладание; падаха с трясък всички прегради, които бе издигнал, за да прикрие своя човешки страх и човешка болка.

— Искам някой да знае, че Пазвантоглу е виждал края на своята власт — изрече внезапно той.

— Но при втората обсада.

— При всички обсади Видин бе огнище на непокорството в Румелия. Ти помниш кои водеха тогава боевете за Видин. Аз успях дотолкова, доколкото събрах около името си раите. Днес тях ги няма. Оставиха ме, оттекоха се при оня чобанин Кара Георги! С кого ще пазя утре Видин? С Кара Мустафа. Знаеш, чудя се на ума му: какво още търси при мен Кара Мустафа? Не му ли е ясно, че повличам и него към дъното? Или дебне да ме остави насред боя и без своята дружина?

„Насред боя! Ти никога не си излязъл в бой, та сега ли? Не ще има нов бой за Видин; Видин вече никого не плаши, за да бъде обсаден и превземан…“ — Туй помисли Фатма, но премълча: боеше се, че Пазвантоглу не ще издържи веднъж признатата истина. А майчиният усет ѝ подсказа кое би оттласнало сина ѝ назад — в борбената страст, в омразата и подозрението, които бяха го крепили цяло десетилетие.

— Така е — потвърди тя неестествено високо. — Тебе те предадоха! Ти слезе до тях, господарят. Казвах ти още отдавна: не ще забравят нищо, не ще простят нищо! Ето ги — забиват ти нож в гърба; превеждат русите през Дунава, въстават срещу нашия закон в Сърбия. Кръвта вода не става. Ти се предовери…

„Аз ли говоря така?“ — сепна се Фатма насред дума. Тровеше с омраза един болник, насъскваше един умиращ. Но нейният майчин усет не я лъжеше: когато някой цял живот е пушил хашиш и на края грохне, а му се ще — преди да свърши — да вдъхне веднъж дълбоко-дълбоко чист въздух, нему въздухът не ще помогне. Нему отново трябва да завреш между зъбите лула хашиш и така да продължиш часовете му с още един или два. Туй можеше и Фатма: да пробуди у Осман едничкото, което бе изпълвало живота му и чиято смърт би означавала смъртта на Осман.

Колко лесно е да накараш пушача на хашиш отново да вдъхне привична отрова! Майката просто видя как през сина ѝ преминава тръпка — сякаш той се поборави след сън или пиянство.

Пазвантоглу отново се изправяше.

Да си кажем, то не бе заслуга на Фатма хатун: не нова сила вля тя у сина си. Пазвантоглу просто осъзна колко излишно е да се променяш за последните две-три крачки от своя път.

Осман се облече набързо, прав нагълта яденето и премина в работната си стая с почти бодра стъпка.

— Моля те да извикаш кехаята ми! — обърна се той към Фатма.

„Защо тъкмо кехаята му? — питаше се Фатма, докато вървеше из ходника. — Друга заран първо говори с Кара Мустафа, май вече подозира и него.“

Ами разбира се! Едва преди миг Фатма хатун сама насъска сина си срещу всеки гяур, а Кара Мустафа беше дьонме. Какво чудно, дето Пазвантоглу искаше да посрещне края си, облегнат върху ръката на чист правоверен?

Кехаята, Идрис Молла! Фатма почувствува неприязън, че ще трябва да му проговори. Не познаваше нещо по-безлико, по-сиво и средна работа от този добрал се до големство духовник. Види се, именно загдето бе пропаднал като духовник, Идрис се зае да оправя света; отличи се при строежа на новия конак, при наредбата на училището, отворено от Пазвантоглу. С една дума, месеци наред Идрис бе навирал в очите на господаря своето прекалено усърдие.

Някога, когато събираше под Видин войводи и главатари, Пазвантоглу бе предпочитал ярките, силни хора. Те красяха делото му и по-точно: правеха дело от честолюбивото непокорство на Пазвантоглу. Но тия силни хора поеха свой път, несъгласни с прераждането на непокорника в султанов паша. Оттогава сякаш Пазвантоглу взе да си избира и приближени като за свита на султанов паша: дребни, посредствени, чието едничко качество бе послушанието. „Всеядни“ — ги наричаше наум Фатма; напук на годините тя бе останала млада жена, която все се надява на среща с изключителното.

Новината нахълта в пашовия конак привечер, когато Фатма хатун готвеше вечеря без отрова на видинския паша.

Бе излязла на двора за вода (и това вършеше сама, нали трудът ѝ имаше смисъл, ако го издържаше докрай). Пое назад и изведнъж спря. Спря я Исмет — видът на Исмет. Старият им слуга седеше върху скемлето под навеса някак безпричинно — какво може да пропъди един старец без работа на студа? Отпуснат и загубен, сякаш най-лошото вече е пристигнало в този двор.