Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Виж ти! — продължи той с тържество (твърде късно и прекалено високо платено тържество). — Виж по какви непредвидими пътища човек достига целта си. Помниш, след втората обсада, когато Селим хан опразни пред мен Румелия… и тогава ми се струваше непостижимо да стана велик везир, дори след още сто победи като оная. А сега, без да мръдна пръст, сераскерството пада като круша в ръцете ми. Лесно и просто…

Докато Осман говореше (тъй разположен, колкото не е бивал много време), майка му го следеше: как ли изглежда човекът, постигнал своята цел?

„На всяка цена!“

В спомена ѝ се изправи младият Пазвантоглу, подплашен, гонен и преследван. А въпреки всичко — изпълнен с воля за успех. Тя бе превърнала дребния еничар в господар на Видин и паша с три опашки.

Такъв беше преди двайсетина години Осман — закалено, режещо острие. Днес, когато той вярваше (защото Фатма не повярва и този път), че неговата цел е постигната, острието бе изхабило ножницата. Срещу Фатма примигваха остри, но вече не зорки очи; срещу Фатма се ровеха несъзнателно в книжата вече не властни, а просто алчни ръце. Един стареещ без синове, прояден от болест и умора мъж се сриваше под тежестта на своята постигната цел.

Без да отгатне смислен отговор на безпокойството си, Фатма хатун подреди върху подноса сутринното ядене на видинския паша и го понесе към селямлъка му.

Ръцете ѝ отмаляваха от тежината; сухо, сякаш втвърдени, се изпъваха мишците на гърба ѝ; задъхваше се до притъмняване. „Старост, старост!“ — мислеше тя без съжаление, като да бе дума за нещо много по-дребно от залеза на нейния живот. Фатма хатун никога и не беше притежавала онова, което те кара да жалиш за отминалата младост — красота, любовни нощи, женско щастие. „Ето че висшата справедливост уравнява всички ни накрая — утешаваше се тя. — Колко ли е страшно да старееш, след като си била истински красива, харесвана, любима… Да губиш едно по едно всичките си богатства. Моята младост беше бедна, затова пък без огорчение посрещам старостта си…“ Тъжно утешение наистина, но достатъчно за мъдрец като Фатма.

Преодоля трийсетте стъпала. Спря горе, в ходника, задъхана, опря товара си върху перваза на първия прозорец, за да отпочине. Имаше още поне петдесет крачки до селямлъка.

Дългият, широк като улица ходник зееше с цялата си зиморничава пустота, с редицата северни прозорци с белите си дъски, които още пазеха дъх на гора.

„Какъв безсмислен простор! — викаше си тя почти всеки път, изправеше ли се тук. — Кому е потрябвало това пусто пространство? Сега то е още донякъде пълно, има тепърва да опустява… Първо аз, после Осман… — Не — първо Осман, после аз…“

Нямаше право да умре преди детето си.

Обърна гръб на голия ходник, загледа се през прозореца. Грамаден двор — за какво този грамаден двор? Ех, ако Осман би имал, както всекиго, жена и деца, внуци вече негли…

Сама си вярваше, че е надмогнала мъката по голяма челяд. На времето, когато Осман отказа да прибере вкъщи своята законна съпруга, Фатма дори тайно се зарадва: ще продължава да бъде господарка. После дойде тъгата за внука — беше го видяла най-много трийсетина пъти; Осман пращаше майка си до чифлика на Юмихан хатун да се поразсее, та тогава срещаше Али.

„Дали Осман не е прав в своето чудовищно недоверие към хората?“ — питаше се Фатма. Понеже Али, син на Осман, наистина не напомняше дори далечно баща си; не приличаше и на Омер.

При първите си посещения у Юмихан Фатма чувствуваше горко умиление; все пак — дете, че и нейна кръв може би (може би! — несъзнателно Фатма се поддаваше на съмненията на сина си). Бе взимала в ръце Али и долавяше тъй сладкия за една жена дъх на мляко и чисто пране — мириса на заспало дете. Струваше ѝ се, че намира общ език с майка му — немладата Юмихан хатун. И двете те бяха живели дълго и нелеко, както повече жени в Турско; бяха изпратили мъжете си на смърт (за Фатма Юмихан продължаваше да бъде вдовица, а не Османова жена). Но Фатма въпреки сина, който бе господар на Видин, малко завиждаше на снаха си, дето си има и дъщери. А Юмихан, види се, съзнаваше своето едничко превъзходство над свекървата, та със сладкото ехидство, което е неизбежно между жени, се стараеше да го подчертае. Туй вече дразнеше не на шега уж издигнатата над дреболиите Фатма: разговорите на снаха и свекърва бяха се превърнали в схватки. Така Фатма хатун взе да избягва разходките си до чифлика на Юмихан.

Но не ги избягна съвсем; ходеше по два-три пъти в година. С времето, с всичко, което изтърпя от своя мъж (дори за една мюсюлманка то беше прекалено), Юмихан сякаш се отказа от света. Тя вече не се хвалеше с вниманието на дъщерите си — от тях отдавна имаше и внуци; не намекваше горчиво за своя странен втори брак. Една стара жена, смазана от обида и умора, искаше да я оставят на мира. „От това навярно и умират жените из нашата земя — мислеше си Фатма. — Умират от обида и умора…“ И не намираше сила да клъвне с остра думичка снахата, да ѝ покаже блясъка на своя ум.