Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тишина…

Не! Някой изкрещява — дали викът, заседнал в гърлото на жертвата, едва сега, щом то е прерязано, намира път? Чий е този предсмъртен крясък?

Може би поповете — крещят двайсет и четирите свещеници, убити като Калиник насред църква или дома, на ядене, в леглото, под пруста. Из много видински къщи излизат кървави следи, те се събират в тъмни пътечки, а на мегдана зарастват в голямо-голямо, черно петно…

Че как ще крещят вече мъртвите! Това са децата им, пред чиито очи са били заклани двайсет и четири нищо неподозиращи пастири. А може би са очаквали участта си — нали са заговорничили против Пазвантоглу със сърбите. Или не са заговорничили, ами просто са говорели срещу Пазвантоглу и неговата нечиста власт над Видин. Или не са смеели да говорят, но са мислили, желали са края на Пазвантоглу.

„Само дано спре този крясък!“

Спокойно, Фатма! Не мъртвите, навярно си извикала ти, тъй ясна, отчетлива бе картината на Калиниковата смърт, тя те изплаши, изби из тебе твоя вик на умиращ. Спокойно, Фатма!…

Не бе изкрещяла и тя. Седеше свита в леглото, съвсем на себе си, стараеше се да смири виденията, да си върне остатъка силица, който би ѝ позволил да изпълни докрай своя дълг на майка. Чий е тогава този вик?

Стъпки… Убийци! Възмездието! Нима толкова скоро? А казват, че бог забавял, но не забравял. Този път не се и забави; насилието бе извършено под очите му, пред самия олтар.

Стъпки! Вратата на харемлъка тресна. На прага стоеше Исмет. Без вина, само с ужас в очите — мигар и него гонят убийци?

— Хатун! Тичай! Господарят се дави в кръв!

Друга заран Селим отиваше на Диван как да е — във фереджето си от тъмна вълна, с проста чалма, без украси. Но днес разпореди да го пременят. Под кубето беше и генерал Себастиани — искаше да му говори пред велможите си. Стига обещания на четири очи, които французинът след туй ловко отричаше.

Пейковете донесоха свиления бял халат, занадипляха чалмата. Прав пред огледалото, Селим хан разсеяно виждаше своя височайши образ — лицето на средна възраст мъж.

„Четирийсет и пет години… Кога минаха?… Какво може да очаква повече от себе си един четирийсет и пет годишен мъж? Да се надява, че ще започне отново? Смешно! Впрочем, не дотам смешно, ако би бил войник, търговец, учен или разбойник. Не започна ли отново едва преди месеци Кара Фейзи, моят връстник? Разбойникът има повече възможности; за султана те са предопределени…“

Двестате крачки между покоите си и диванхането Селим хан извървя между двама оръженосци. Допреди година над всяка негова стъпка бдеше Юсуф ага, бившият роб на майка му. Юсуф, който умееше да събира и носи слухове, да следи всеки султанов велможа, да наднича във везирски харемлъци и из пазарищата — бдящо око на султана. Но преди една година, когато умря валиде султан, велможите посъветваха Селим да се отървел от натрапения му неин любовник.

Селим, разбира се, отстъпи; пожертвува Юсуф. Изпрати го на хаджилък. Юсуф сега обикаляше светите места, а султанът се чувствуваше като разсъблечен всред столицата си — бяха паднали от плещите му хищните, но покровителствени ръце на едничките двамина, които истински бяха сраснати с неговата власт: Хадидже-султан, Юсуф ага.

Пред диванхането зурните пищяха нетърпимо. Започваше днешното изтезание: разговори, преговори, заговори. Безкрайни часове безсмислие, дето един човек като човек би използувал за нещо много по-разумно или приятно: да изпие две-три кафета под някоя асма край брега, зазяпан блажено в синевата над Принкиповите острови. Да се излежава на хлад в харемлъка на някоя тънко-кръста и мекоръка ханъма, да гледа как прозоречната решетка разбива светлината в ивици върху облата, покорна и сита женска гръд. Да препуска под майската зеленина на буките подир недоубит глиган…

Колко много не забелязва, че притежава простият човек, и затуй не изпитва благодарност, дето не са го родили султан!

— Реис ефенди — обърна се към везира на външните дела, — потвърди ли се вашето вчерашно известие?

— Напълно, султанъм. Източникът ми е сигурен.

— Така! Дойде ли генерал Себастиани?

— Тук е. Чака, султанъм.

— Да влезе!

Месеците, прекарани в Константинопол, бяха променили Себастиани. Генералът беше понатежал; на Изток човек лесно се превръща в чревоугодник. Затова пък гъвкави бяха сега умът и говорът му; генералът бе станал държавник. Неговите обиграни очи опипваха Селим хан и велможите му, подредени като ибрици върху миндера; искаха да узнаят преди разговора за какво ще бъде дума.