Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

С такова дълбоко достойнство човек се изправя едва пред края си — проумял безсмислието на цялата житейска борба, от която е съвсем все едно дали ще излезеш победител, или победен:

— Много възможно е вашият император да не смята приятелството за условие в един договор за приятелство. Аз смятах другояче и очевидно ще изплатя грешката си. Но съм принуден да ви обясня нещо, което императорът ви упорито недоглежда:

Почти двайсет години управлявам тази държава, макар тя да не прилича на държава; с тесния си гръб аз отстоявам онова, което ще ползува не само мене: една обновена Османска империя би била пречка за Русия към топлите морета. Но моите поданици вилнеят, уплашени от обновата; моите роби се бунтуват с подкрепата на руския цар; моята войска не ще да се бие, защото ме обвинява в прекалено доверие към вашия император.

Аз не мога повече!

„А с това как ли ще се справя? — обезпокои се за себе си Себастиани. — Толкова е неочаквано! Ами, неочаквано! Та светът от години се чуди как Селим още не е загубил ума си. Ето, дойде този час и ме завари неподготвен; човек винаги се надява на добрата възможност, колкото и дребна да е тя…“

— Повече не мога — тихо повтори Селим хан. — Моля ви, обяснете на вашия император, че работите ми действително вървят зле. Щом русите сключат мир с Франция, ще пробият прозрачната ни отбрана по Дунава, ще се съединят с неизброимите размирници из Румелия. Пък от Балкана до Стамбул, ваша светлост, са само два дни път.

Вярвате ли, генерал Себастиани, че такова развитие на нещата особено ползува Франция?

— Но, ваше величество, вие говорите вече не за поражение или победа; вие предвиждате края на османското господство в Европа!

— Това би трябвало да предвидите вие. (Селим сякаш се радваше колко много собственият му край ще обърка Наполеон Бонапарт.) Но във вашите сметки не е влязло най-простото: че Селим не ще може повече.

„Е, не! След такова признание човек няма как да остане султан, дори да не се случи нищо друго! — онемя от изненада Себастиани. — Та това не е Диван, не е разговор между посланик и владетел!“

— Ваше величество — продължи да печели време той. — Наполеон ще оправдае качеството си на ваш приятел, не ще отзове своите офицери и военни строители. Константинопол ще бъде удържан на всяка цена, вярвайте ми!

— Да, вярвам: Наполеон ще опази за себе си Константинопол… Но не забелязвате ли, ваша светлост, че вие, без да знаете за започналите преговори между Наполеон и царя, вече добре знаете какво се разисква на тия преговори?

Себастиани се поклони. Струваше му се, би дал дясната си ръка, за да се е измъкнал вече из Дивана.

— Моля, наминете към Топкапу привечер, ваша светлост — отговори на поклона му Селим. — Възнамерявам да начертая някои мерки по отбраната на Проливите, ще ми бъдете полезен.

— Боя се, че не ще мога, ваше величество. Разбирате ли, мадам Себастиани… ражда. Втори ден. От снощи е в несвяст. Мадам умира, ваше величество…

Себастиани забеляза какво усилие бе потребно на султана, за да осъзнае най-обикновеното нещо на света.

Някой раждаше; едно дете искаше да дойде на този объркан и дообъркан от честолюбието, задните мисли и скритите действия на световните господари свят; един баща бе напуснал мястото си край постелята на родилката, за да вземе участие в низка игра, чужда за жената, която раждаше, чужда за детето, което искаше да се роди. Ама и какво търсеха разни селимовци и наполеоновци от едва трийсетгодишния мъж, който не знаеше дали вече не е овдовял; дали преди да е станал, не бе престанал да бъде баща — така, докато траеха разговорите от висш порядък за бъдещето на Стария свят?

— Простете, Себастиани!

Ето заради това (заради едно новородено и една умряла при раждане жена) Селим хан обмисли без Себастиани своята решаваща, отчаяна стъпка по отбраната на Стамбул. Но от това пък не следва, че ако генерал Себастиани бе участвувал в решението му, нещата биха протекли другояче. Във всеки случай упрекът на стамбуллии и историята, че Селим III бил воден и този път от посланика на Франция, няма основание. През следобеда на двайсет и седми май хиляда осемстотин и седма година, докато Селим хан се съветваше с везирите и шейх-ул исляма в Топкапу, генерал Себастиани седеше във френското посолство край белия обезкървен труп на мадам, убит от мъка и някак непристойно облекчен, дето не чува повече нейния животински безумен стон — вместо него от съседната стая идеше гладен хленч. Така или иначе, Наполеоновият посланик през този следобед имаше по-важни грижи от отбраната на Стамбул.