Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— И въпреки всичко досега никой ямак не се е записал сам в низама. Ще рече, те се намират под влиянието на оджака; иначе не биха понасяли лишения.

— Просто не сме им предложили. Та кого да изпратим утре из крепостите по брега?

Мълчание. Повече от ясно беше, че дългата реч на Селим хан не е убедила никого; велможите считаха такова пратеничество за сигурна смърт, затуй не се и натискаха.

Когато мълчанието стана неудобно, отново се обади Ибрахим кехая:

— Султанъм, задачата е трудна. Да не кажем — опасна.

— Точно по тази причина търся доброволци.

— Да-а-а… — отзова се неопределено Ибрахим кехая, най-просветеният ум на държавата, и пак млъкна. Като бяха султанов Диван, не са самоубийци я?

— От Дивана ще отида аз.

Везирите въздъхнаха с облекчение: намери се балама! А той — Махмуд ефенди, новият началник на войските по Пролива — май сам не усети кога се излетя така.

Видимо се разкайваше: всички го мереха с такива съчувствени погледи, сякаш вече беше мъртвец.

— Хвала и чест на Махмуд ефенди! — тържествено произнесе Селим хан, за да уязви своите първенци и смекчи страха на бързорекия велможа. — Предоставям на Махмуд ефенди, като си подбере подходящи хора, утре заран — иншаллах! — да изпълни моята заповед.

Късно вечерта Селим хан излезе в кьошка пред покоите си. Беше без месечина, но през прозирната като черно стъкло тъмница се виждаха бреговете на Азия и Европа. Сякаш скъпи камъни, нанизани покрай водите, блещукаха крепостите отсам и отвъд; личеха ярко между по-дребните разсеяни светлинки на кьошкове и лодкарски колиби.

„Какво ли ще стане утре там? — мислеше Селим хан, надвесен над столицата си. — С какво ще завърши този опит да обновя моята войска? Плах опит… Може би тъкмо там бе грешката ми: че още в самото начало не свърших това, което ще опитам утре.“

Нощният хлад накара султана да се прибере в покоите си. Без да се сбогува с майската нощ над Стамбул. Един нещастен, влюбен в красотата слепец.

В подземието беше тъмно. Кабакчиоглу — щом влезе — се прилепи о зида му, докато различи нещо в мрака: вехти дъски, струпани в ъгъла, десетина големи каци и висок куп кюмюр. Маза като маза.

Кабакчиоглу отново опипа резето; увери се, че е затворил, както трябва, не ще го изненадат. Зер, какво ли би отговорил, ако го попитаха кой дявол търси в мазата на крепостта.

Едва седнал, усети, че се обажда старата му рана в слабините — случеше ли се разтоплен да застине, веднага го заболяваше. Но този път болката не върна Кабакчиоглу към спомена за разни битки, от които му остана и тази рана, че и немалко други. Кабакчиоглу напрегнато разсъждаваше.

Както преди години — по време на миналата война с Русия, — еничарят си беше пак прост еничар. Кой знае защо властта не цени ония, дето са ѝ истински предани. Те са вързани в кърпа, затуй тя обсипва с почести останалите — колебливи, пресметливи или лениви, — хората, които тепърва трябва да спечели. Така и Кабакчиоглу не прокопса, стоеше си редник.

Но не се промени и почитта на еничарството към Кабакчиоглу. Думата му се чуваше из стамбулските кафенета, из къшлите; той продължаваше да бъде съвестта на оджака.

При сегашната война някой, види се, бе подшушнал, където трябва, че Кабакчията насъсква еничарите против низама, та го отпратиха на нещо като заточение — да пази (заедно с още стотина) крепостта Румели фанар. А Румели фанар е най-отдалечената от столицата крепост по Пролива, при самото му вливане в Черно море.

Кабакчията беше ругал това назначение — всеки роден водител се чувствува ограбен, отделят ли го от хората му. Но еничарите не се отказаха от този водител. Нерядко, да не кажем през ден, в Румели фанар идеха стамбулски оджаклии. Те носеха вести на Кабакчи; питаха го какво мисли по едно или друго; съобщаваха му своите мисли, огорчения и надежди.

По риза върху чардака на къщата си (както му е ред, Кабакчията взе в крепостта и своето семейство) еничаринът излагаше просто и рязко, дори надменно своите отговори. А до вечерта в Стамбул вече се шушукаше какво бил рекъл Кабакчи по новия набор на войници, по новото мито върху вълната. Тъй Кабакчиоглу присъствуваше в столицата, изразяваше всичко най-тъмно и съкровено, с което бе зареден Стамбул през тия години.

Снощи, и то съвсем късно, в Румели фанар пристигна конник. Кабакчиоглу беше се раздрешил за лягане. Понеже нямаше къде да покани госта (къщицата, наета срещу половин еничарска плата, едва побираше двете жени и осемте дечурлига, та Кабакчи спеше до кухненския оджак), той наметна джубе и излезе на чардака. Беше тихо, селцето спеше. Двама трябваше да шепнат, за да не бъдат чути. Кабакчиоглу подозираше, че го следят; загдето си знаеше какво сам мисли на Селим хан, боеше се, че и Селим хан не му мисли по-добро.