Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Кабакчиоглу наблюдаваше отвисоко салханата — триста души срещу десетина. Всеки от тия триста се блъскаше напред, за да стовари още някой удар върху вече мъртвите и да умие ръце в кръвта, която бликаше из камарата сгазено месо; сякаш искаше да докаже на своя вожд, че вече е възмъжал и убил, че застава без колебание в защита на оджака.

Кабакчиоглу не прекъсна това превращение на просто мъжете във войници. „Нека се оцапат в кръв — мислеше той. — Нека знаят, че трябва да победят или ще бъдат посечени!“

По някое време ония долу като да се умориха. Блъсканицата около десетината трупа стана рехава. Все повече хора се оттичаха към подножието на вожда. Чакаха нова заповед; полуживотинският им ум долавяше, че всеки застой в метежа е поражение.

— Оседлавайте! — нареди Кабакчиоглу. — До довечера ще обиколим крепостите по брега!

И от коня, който някой угодливо му доведе, вождът извика онова, дето всички очакваха със стаен дъх:

— Утре сме в Стамбул!

Вечерта на двайсет и осми май звездите огряха странно шествие по брега на Пролива; почти поход, макар да броеше около три хиляди човека.

Едва половината бяха на коне — еничарите. Ямашката сган вървеше пеша, та на похода потрябваха часове, докато стигне Буюкдере. Мястото на срещата.

Уж всеки от тях бе убеден, че отива на бой срещу враговете на вярата, а се държаха като разбойници — тихо, скришом, мълчешката. Но стигаше видът на Кабакчиоглу, за да им дойде смелост: „Той ще отговаря пред Пророка и вярата; ние сме войскари на Кабакчиоглу.“

От самата сутрин досега не спря, като да е бил цял живот заповедник. Щом пристигна начело на ямаците в Анадолу фанар, Кабакчи разпрати глашатаи до останалите калета. Те трябваше не само да отвърнат ямаците по крайбрежието от съблазънта на низама — щяха и да им обадят, че надвечер Кабакчиоглу ще бъде в Буюкдере (най-близката крепост до Стамбул). Там, след като обмислят работите, всички верни на оджака войници ще решат. Ще решат и ще направят.

Метежниците минаваха по самия бряг, из лъкатушния път между кьошковете на стамбулски богаташи, красиви, боядисани пъстро дървени кьошкове всред приказни градини, лозя и горички. Ситият Стамбул нехаеше за страданията на няколко хиляди ямаци.

В синята мрачина крайбрежието изглеждаше пусто.

— Да дадем ягма на кьошковете, а? — приближи коня си до Кабакчиоглу един еничар. — Веднага ще се настървят хората, още тази нощ можеш ги вкара в бой.

„Не!“ — поклати глава Кабакчията.

Беше след полунощ, когато трите хиляди метежници спряха в Буюкдере.

Тук, извън крепостта, ги посрещнаха други хиляда и повече. Те се впуснаха към новодошлите, обкръжиха Кабакчиоглу и едва не го понесоха на ръце.

Вождът изкачи с достойнство височината, а зад гърба му стихваше всеки шум: метежниците се надяваха на слово.

Онова, което Кабакчията говори, напълно повтаряше отзараншните му думи — еничарят не би могъл да каже нищо повече: законът на Османовци е потъпкан, нам се пада да накажем отстъпниците. После се заклеха. Кабакчи искаше да поведе срещу Стамбул не размирници, а войска. Глухо и заканително проеча между хълмовете на Буюкдере еничарската клетва; с такава стръв оджаклиите не бяха се клели от времето на Сюлеймана.

Всичко вече бе казано. Кабакчиоглу обяви, че утре заран поемали към столицата. Мъжете се пръскаха по баири и из горички. Нощта бе топла, можеше да спиш незавит под ясно небе. Скоро тълпата слегна наземи, изпод храстите се чу здраво хъркане: метежът си почиваше преди решаващия бой.

Още отзаран в Румели фанар ямаци и еничари бяха избрали своите вождове: Кабакчиоглу (без друго), Арнаут Хюсеин и Порязли Кара Али. Тук беше войнишкият съвет, властен да определя всеки ход на борбата. Щом войскарите се натръшкаха за сън, тия трима седнаха по-встрани и заобмисляха утрешното.

Никакъв огън не сочеше мястото на важния съвет; метежниците усещаха сякаш в бунта си нещо нередно. Кабакчиоглу (който сам по себе си не приличаше на паднал ангел) оглеждаше своите първи съветници — Арнаутина и Порязлията. И си рече, че попътните разбойници имат по-приличен сурат. „Какво от това? — утеши се той. — Такива барем не ще те предадат, не им стига ум за толкоз.“ И заизлага, като избираше по-прости думи, своите утрешни намерения.

Още несвършил съветът, откъм брега някой извика задавено:

— Пратеници! Кабакчията търсят.

Еничарят наостри уши. Много нещо беше предвидял през днешния ден, но не и това: че Селим хан ще преговаря с един прост войник. Кръвта се отдръпна от лицето му; притегна пояс, поиздърпа чешири, тогава чак заслиза към брега. Другите двама понечиха да го последват, но той ги спря. Не му се щеше да застанат до него с дивите си лица; биха накърнили великото дело на възмездието.