Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Един по един ще получите дрехите си! — чу го Кабакчиоглу. — От тази вечер сте на низамски казан, а след месец ще си получите и платата за този месец!

Сега (Кабакчиоглу отгатваше и без да вижда) първият ямак вече поема купчината скатани сини дрехи из ръцете на Махмудовата свита, поема ги смутено, отстъпва, за да се попритули и ги облече.

„Това е мигът!“ — трепереше всяко влакно у Кабакчиоглу, а ръката му — трепетна и тя — легна върху резето.

Ямаците на двора, захласнати в новите дрехи от синьо сукно (повечето еничарски чираци бяха в дрипи или пък голи до кръста), не забелязаха кога помежду им се запромъква един еничар с очернени от кюмюрен прах шалвари. Все тъй на ребро, за да процепи по-лесно тълпата, той се изхлу до първата ѝ редица; искаше да разбере докъде е стигнала работата.

А тя беше стигнала до това:

Махмуд ефенди стоеше, обиколен от свитата си. Двамина капуджии отбираха от камарата дрехи по един цял низамски каяфет и го подаваха на поредния ямак. Защото ямаците вече се редяха в послушна върволица и едва стаяваха гладнишката си алчност: по-скоро да се пишат низами, да докопат кокала! Останалите, дето още не бяха застанали на ред, Кабакчиоглу усещаше зад гърба си, още нерешени, но сплашени.

Еничарят спря очи върху първия ямак; назул сини, стегнати около прасеца чешири, под тях се подаваха босите му ходила, широки като лопати, мръсни. Над чеширите израстваха голи гърди, плещи, прегорели от южното слънце. Ямакът държеше на ръце куртката с лъскави копчета, сякаш се питаше дали може да я облече на голо — риза си нямаше. Цялата тази безпомощност, овчето примирение на ямака като че бяха нужни на Кабакчиоглу, за да осъзнае докрай размера на еничарския позор и да премине от решение към действие.

Кабакчиоглу се откъсна от тълпата и застана лице в лице със султановите хора.

— Никой да не мърда! — изрече той думи, които съвсем не бе мислил.

Някаква ярка червенина се клабучеше зад челото му и се изливаше пред гледците така, че пред Кабакчи всичко червенееше:

— Никой да не мърда! Около Анадолу хисар дебнат стотици оджаклии!

Както винаги, когато човек се остави на вътрешния си тласък, Кабакчиоглу направи единствено уместното: взе страха на тълпа и водители. Заднишком изкачи той стълбата към ямашките одаи — седем-осем стъпала. Сега обхвана тълпата до последния човек.

— „Верни синове на земята ни!“ ви нарече Махмуд ефенди — прокънтя гласът му. — На какво сте верни? Кому служите вие, ямаци от Арнаутлука, от Анадола и Мъсър?

С години оджакът ви храни, дели ви от платата на еничарството, за да знае, че в тежък час ще му се притечете на помощ срещу ония, дето тъпчат свещените закони. Години наред същите ония не посмяха да посегнат на оджака и на ямаците му, не им натрапиха мръсни низамски дрехи. Защото във Видин живееше Пазвантоглу — видинският паша не би позволил гавра с оджака!

Сега Пазвантоглу го няма, мъртъв е закрилникът на еничарството. Неговата смърт развърза ръцете на всички вероизменници. Означава ли то, бойци за вярата, че ще забравим примера на Пазвантоглу и ще продадем честта си за кат сини дрехи, за черпак свинска пача?

Нито крачка назад, синове на земята ни! Да не пропуснем жив из Анадолу хисар ни един султанов слуга! Нека тръгнем към Стамбул, за да измием най-после позора от Османовия престол!

Докато бе говорил, Кабакчиоглу не виждаше нищо, а подсъзнато се чудеше, че още не са го смъкнали с удари и гърмеж. Щом млъкна, той се заозърта. И не можа да познае двора.

Ямаците бяха се разместили и застанали с лице към стълбата. А къде беше Мустафа ефенди?

Нямаше го. Бе се измъкнал из Анадолу хисар. Другите първенци и свитата бяха прилепнали о крепостната стена, бледи, умрели отнапред. (От един поглед Кабакчиоглу заключи, че с тия е свършено — оставаше да ги дозаколят.)

Цял вир-вода, но с вид на победител, Кабакчиоглу изпита с очи тълпата. Смирено виновни стърчеха пред вожда си мъжете, допуснали мисъл за измяна; мълчаливо просеха прошка от живата съвест на оджака.

Сетне самотни викове „Яшасън!“ разкъсаха мълчанието. Ямаците поздравяваха своя вожд, одобряваха настъплението срещу Стамбул. Гладнишкото озлобление на стотици войскари против владетеля, който бе глух към бедите им, а пилееше камари злато по разни френци и низами, след още малко се изсипа в псувни, отприщи се кръвнишката в удари.

Тях отнесоха султановите слуги, прилепнали о зида. Не се чу дума; бяха усетили, че думите вече са безсилни.