Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Знаете ли какво, приятелю — по-скоро изръмжа генералът. — Възхищавам ви се, трогва ме вашата чистота. Но мисля, че всеки на ваше място (че аз на ваше място) десет пъти до днес сам би си написал това проклето пълномощие!

Замбин се прибра у дома едва подир пладне. Получи от казначея стоте рубли, подарени на българите от руския цар; носеше ги, усещаше как приятно тежат в кесията му. Вкъщи се втурна, затръшна вратата, та приятелят му подрипна насън — Атанас умееше да спи по всяко време, така запълваше безкрайните часове очакване.

— А? Какво, кой? — попита той със заклопени още очи.

— Какво — пари! — подвикна му Замбин.

— Бре! Разпусна се господарят-бащица, а?

— Утре тръгваш, разбра ли!

— Ами ти?

— Оставам. Сега ти ще наредиш работите ни в Букурещ.

Чакаше и тоя път упорство, беше приготвил купища увещания, но Атанас не се опъна. Седна в леглото, разтри очи с цяла шепа и се замисли.

— Хубаво — отговори след малко той. — Ще поемам. Трапища ще прокопая, ама до месец ще имаш и пари, и писмо. А след още месец-два най-много ще си дойдеш и ти. В Букурещ ще те чакам. При владиката.

До вечерта стегнаха всичко, а на заранта осъмнаха пред странноприемницата.

Застанал край колата, Замбин уговаряше това-онова с приятеля си, стараеше се да не пропусне нищо.

Коларят вече се качи, затвориха вратцата. През мътния, отдавна немит джам Замбин все още виждаше лицето на Атанаса — щастливо, както бива преди пътуване.

Гледаше го ненаситно, сякаш току-що осъзнал какво се случва: заминаваше си едничкият му близък.

„Кому ме оставяш?“ — искаше да извика старата жалба на осиротели и овдовели. Вече не мислеше за туй, че приятелят му не ще принизява повече неговото собствено мъченичество; голям, парещ, нетърпим страх сви Ивановото сърце до болка — оттук нататък почваше истинското мъченичество.

Не чу кога коларят подвикна на конете. Само за кратко забеляза в Атанасовия поглед същия страх, който сега душеше него. После пред очите му се протътра задникът на пощенската кола, отрупан в бохчи и кошници, звъннаха с жестока веселост звънчетата и северният сумрак глътна на една хапка онази последна част от родината, която бе топлила Иван цели две години.

В просъница Добри чуваше как наставникът му тихо шава под завивката — разкършваше се старият, дано събере кокали да се изправи и днес на нозе. За разлика от много стари хора, които могат да те занимават от заран до вечер с болежките си, Софроний не обичаше и да ги споменава, нито някой да присъствува на сутринната му схватка със старостта. Затуй гледаше да я приключи, преди Добри да се е събудил, та да станат по едно време и да започнат деня си като равни — по здраве, по сила и кадърност — труженици.

Оттатък, отвъд перденцето, зад което си постилаше майстор Тодор, за да бъде по-нашироко учителят му, се чуха други звуци: майсторът особено здраво хъркаше тъкмо преди зазоряване, сякаш през този последен час почивка се стараеше да навакса цялото си нощно бдение — вечер работеше до късно, дано по-скоро изкарат Неделника. Добри вече бе свикнал и с тоя шум, той се сливаше с плахото пъшкане и кашлица откъм постелята на Софроний. За послушника тези, доловени пряко съня полузвуци означаваха: започва новият работен ден.

— Хе-хе! Навдигнахме се и днес, слава на бога — застанал всред одаицата, рече Софроний.

Иззад пердето се чу тихо ръмжене, после прозявка, сред която чаткаха яките челюсти на майстора.

— Е-е-ех, отче Софроние! Кога ще остарея и аз, та да ми се не спи заран!

Добри без приказки се изхлузи из постелята и излезе да свари кафе. Навън, под навеса, където беше оджакът, го грабна влашката виелица — студ до посиняване. Докато стъкне огъня, донесе вода и забърка кафенце, пръстите му наистина посиняха.

Наставникът вече работеше. Наведен, сякаш ще пише с носа, Софроний следеше типосаните редове и отбелязваше в полето сгрешените букви. Добри беше поискал той да върши тази работа, но учителят не се съгласи. „Много ми помогна ти, Добри — рече му, — ама туй вече мога само аз: аз ще тегля последния пердах на книгата си. Зер, моето име ще стои отгоре.“

И Софроний четеше — понякога и по десетина листа на ден. Добри подразбираше, че наставникът му вече никак не е добре с очите; вечер мижеше със зачервени мигли, заран се събуждаше гурелив като коте.

— Отче Софроние, съвсем не си пазиш очите! — укори го и тази заран.

— Ти не бой се — отговори старият. — Ще удържат те, до края на Неделника ще удържат.