Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

За Иван тия жалби бяха нетърпими. Чинеше му се, че Атанас му натяква, дето го е откъснал от семейството му. Пък и приятелят му с право се тревожеше: две години изминаха без вест от Враца или Тетевен.

— Ти тръгвай! Върви, да го вземе дяволът! — викаше му неведнъж, доведен до лудост от Атанасовото тюхкане. — Каква полза, че клечим двама в Петербург? Докато не дойде Софрониевото писмо, все едно сме без ръце. Поемай, тебе казвам!

Приказваше на вятъра.

— Та за какво търпях и мраз, и глад, ако се върна, както съм тръгнал? Работа чакат хората от нас да свършим, пък аз да си ходя, ами! — говореше тъй, сякаш никога не се е вайкал.

— Е, хубаво — ядосваше се Иван, — щом така и така ще търпиш, не може ли барем без патърдия да е?

— Тя е за друго — отговаряше приятелят му. — Вдигам патърдия, за да ми олекне.

На Атанас май наистина олекваше за по час или ден. А Иван, при все че си мълчеше (с всеки ден повече, по-тежко и затворено), чувствуваше как отчаянието го подяжда.

Вечер, легнеше ли си Атанас, Замбин подпираше топло чело върху дланите, а лактите — на голата маса; угасяше свещта (пестяха дори от светлината) и се унасяше в мисли.

„Да, аз поех не както Атанас, от приятелство към някого. Аз тръгнах по своя воля, убеден, че българите не бива повече да чакат. Сам… Неизпратен… Без онази книга, която, види се, е страшно важна…“

Един къс хартия, нашарен от десетина подписа и печати… Не само пред руските митарства бе необходима тя; трябваше и на Иван Замбин.

„Изпратен ли съм наистина от някого? — питаше се все по-често врачанецът. — Наистина ли някой иска да говоря от негово име, да измоля и получа надежда? Къде ги тия, дето чакат на мен; защо не дадат знак, че съм им нужен; има ли ги?“

И колкото повече траеше мълчанието на Софроний (Замбин дори се боеше, че старецът — какъвто си бе хилав и грохнал — навярно се е поминал), толкова по-дълбоко ядеше Ивана неверието в самия себе си, по-силно го мореше страхът, че неговото измислено пратеничество не само не ще помогне на рода му, ами ще го направи смешен в очите на света. „Ето — ще кажат малцината като Горич, на които не трябваше хартия някаква, за да повярват в българските страдания, — ето, след толкова столетия стигна до Русия българин, а той излезе лъжец, изнудвач. И какви са тия българи? Има ли изобщо българи, или с това име си играят користно разни честолюбци?“

От странноприемницата двама бяха се изнесли още преди осемнайсет месеца; Иван бе намерил стая в някаква неугледна мещанска къщичка, в двора.

Иван си мислеше, когато — натоварен със сандъци и бохчи — се нанесе в новото им убежище, че мъчно може да се измисли нещо по-тъжно. Оскъдната светлина на север се процеждаше през едничко прозорче; скърцаше жално дюшемето, скърцаха стени и врати — цялата стара, тъмна, дървена къщурка. Широкото легло, застлано със завивка, която някой бе съставил от най-различни вълнени парчета, изглеждаше така, като че веднага трябваше да се проснеш в него и заболедуваш. Зиданата печка заемаше половината празно място. Иван ѝ се усмихна като на човек. Бе почнал да разбира тази чисто руска любов към печката, грижата, с която руснакът я заобикаля — тънко измазва, боядисва и рисува.

А тази си я биваше. Замбин сложи длан върху гладкия ѝ корем — от много мазане и замазване ръбовете на печката бяха се заоблили, та наистина приличаше на живо животно.

Колкото и тъжно, новото им жилище си имаше добра страна: тук двама бяха между простите, сиви хорица на големия град. В странноприемницата всички нанякъде бързат, не търсят приказка със спътника си. А жителите на малкото дворче сякаш само бяха чакали в затворения им, скучен свят да се появи нещо необичайно, за да заживеят с него. Още до вечерта през стаицата на пришълците се изнизаха един след друг и каруцарят Никитич — почти трезвен, в окърпен до яката кожух, — и бабичката му, и конярят на господарите от предната къща, и накрая студентът Иля.

Иван бе свикнал от Враца да минава за най-учения човек на града си. Затова тук, при съсловния ред (според който Замбин беше на повече от средна ръка еснаф), се усещаше подтиснат. Затова горещото поклонничество на Никитич, стотиците дребни внимания на хорицата от дворчето не го грееха. „Това ли са едничките руси, които те оцениха и са готови да услужат на делото ти?“ — викаше си. Виж, Иля беше друго, при все че живееше в Петербург и се учеше с парите на своя господар (някому просто бе дотрябвал образован крепостник за неговия театър, за украсата на имението му или за учител на дворянските деца). Замбин се радваше, че може да разговаря със събуденото момче, без да опростява своя разказ. Така школникът, който дори не принадлежеше сам на себе си, стана най-близкият човек за нашите двама.