Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Закрачи, когато капуджиите го тласнаха напред. Стараеше се да върви в тяхната крачка, а то не беше лесно — турците стъпваха често и неравно, та Себастиани се тръскаше, щръкнал половин глава над тях. Изкачи шестте стъпала на приемната; вратцата зяпна, отворена отвътре.

Себастиани свикна бавно със сумрака, който пълнеше преддверието, надяваше се, че вътре ще му светне. Излъга се, приемната бе мрачна колкото и преддверието — единствен прозорец в десния ѝ ъгъл хвърляше сноп светлина. В нея Себастиани различи ниски, широки миндери покрай стените, а на едно място — близо до прозореца — бе поиздигнато нещо като кошарка.

Себастиани — посвикнал с мрака — забеляза, че в кошарката кръстато седи някой: Селим.

Стеснен от ръцете на стражата, Себастиани все пак опита поклон — нищо не излезе. И докато съобрази, между него и султана застанаха цяла тълпа капуджии; представяха на Селим подаръците от посланика.

Учтивостта изискваше султанът да ги разгледа. Това и направи. А Себастиани бе благодарен на късите мигове, през които наблюдаваше владетеля.

В годината хилядо осемстотин и шеста султан Селим вече не можеше да мине за млад. Себастиани отбеляза това с изненада, защото светът продължаваше да взима Селим за младеж — тъй младежки се струваха на Европа увлеченията, несполуките, разочарованията му.

Подготвен за важността на своето пратеничество, Себастиани се мъчеше да разучи безстрастно противника си. Не успя; малцина чужденци успяваха да устоят на очарованието, което излъчваше Селим: да останат хладни към неговото подкупващо величие, съчетано с някак момчешка чистота — всичко, което бе непонятно на самите султанови приближени.

— Благодаря на ваша светлост за даровете, наистина щедри дарове на велик владетел — прекъсна наблюденията на Себастиани Селим.

И гласът му, както всичко у султана, изненада чужденеца: не бе очаквал в Топкапу такъв съвършен френски. После Селим направи знак на свитата французи и капуджии да излязат. Останаха сами в приемната, окътани от сумрак.

Щом се видяха насаме, султанът спусна нозе от смешната си висока клетка; скочи, придържайки полите на халата си, за да запази поне част от своето достолепие.

— Седнете, ваша светлост! — покани той просто госта си.

Себастиани седна на миндера и веднага до него се настани Селим.

Бяха съвсем близо един до друг. Себастиани не наблюдаваше, ами съзерцаваше странния, трагичен владетел на османците, за когото вървяха тъй много слухове в Париж, Потсдам и Виена. Всъщност Селим не изглеждаше трагичен; цялото му изящно лице светеше с матов блясък, с някаква тъжна нежност.

— Нямате представа колко щастлив ден е за мене днешният — заговори той. — След осемгодишна вражда (напълно чужда на нашето старо приятелство с Франция, на личната ми привързаност към френската мисъл и книжнина) в моята столица отново идва френски посланик.

— Господин Семонвил…

Себастиани преднамерено започна с това име, за да покаже на султана, че Франция изисква извинения за случая Семонвил, но Селим не го остави да продължи.

— Нека не споменаваме нито Семонвил, нито Египет! — заповяда меко той. — Нека приемем и двете за недоразумение.

— Ваше величество е прав: дано отново разцъфти вековното приятелство между Портата и Франция! Макар без свое посланичество в Константинопол, моят император през изтеклите години отблизо и присърце следеше събитията в Югоизтока…

— Събития!… — Султанът се засмя горчиво. — Това не са събития, а безграничен хаос.

— Моят император, съжалява, че напрегнатите военни действия на Запад не му позволиха досега да се намеси…

— Защо? — уж невинно вметна Селим. — Вашият владетел има известен дял в издигането на Пазвантоглу. Дълго време (тъкмо при голямата обсада на Видин) Пазвантоглу разчиташе именно на Франция.

— На това бяхме принудени от обрата в турската политика, ваше величество — отби Себастиани. — Изненадващото сближение на Портата с Русия ни накара да заложим за кратко на Пазвантоглу.

Селим премълча: лъжата беше твърде нагла. В действителност съюзът между османците и Русия бе последвал връзките на Пазвантоглу с Консулството.

— Струва ми се, вземате причината за следствие, ваша светлост, макар то да няма значение за въпросите, които ще разискваме сега.

Себастиани трябваше да разбере: турският султан не искаше да играе на дипломация. За него съюзът с Франция бе нещо тъй желано, че Селим пренебрегваше пресния урок на историята, страха на всички владетели пред „чудовището“.