Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Хаирлия да е дано!

Добри смяташе, че учителят ще заръча много работи — за Софроний нямаше по-скъпо от труда, който започваше сега. Но обикновено словоохотлив, днес Софроний мълчеше. Той изпрати майстора до пътната врата и се върна след доста време в стаичката.

Добри прибираше перцата и дивита, разчистваше — нали работата свърши.

— Чакай, чакай! — спря го старият. — Какво си се разбързал.

— Да посбутам, отче.

— Не бутай! Нищо не е свършило. От утре започваме друга книга.

— Ти за гражданското позорище ли, отче? Нали нея ще напишеш, когато видиш как се похарчи първата?

— Да, за нея така. А пък докато се типоса Неделника, искам да наредя аз друга една книжчица. За мене си.

— За душата си ли?

— Не, Добри, за тялото си. За всички митарства и тегла, дето претегли тленното тяло Софрониево на земята…

— Житие!… Аз, да призная, отче Софроние, все съм мислил: до някой ден ще ти напиша житието. Зер, кой светец български е изстрадал колкото тебе? Нека знае родът ни мъчениците си, нека ги споменава!

— Не, Добри — отговори му учителят, — не ще оставя ти да напишеш житието ми. Зная, мил съм на сърцето ти, ще ме похвалиш доволно, ще изпишеш златна нимба около образа ми. Ще стане житие, както всички жития: елейно, наставително, да служи за пример на паството. Пък аз не ща такова, Добри… Не слава искам аз с житието си, а прошка — да ми простят хората от моето време и от времената напред, дето не съм бил пастир на мястото си…

— Ти ли, отче Софроние?… — горещо се възпротиви Добри.

— Аз… Ти знаеш ли, Добри, на какво се вика пастир? Голяма дума е то, няма по-велико от истинския пастир. За един пример трябва да живее той и за нищо друго. И ако трябва да даде пример със смъртта си, длъжен е да приеме тази смърт като дар божи.

А пък аз съм още жив, Добри… Живея си, макар, ако исках да запазя чисто своето пастирско лице, трябваше отдавна да съм мъртъв. Гънах се, отстъпвах, бягах и се крих; цял живот се борих за година живот още, за ден… От слабост, от боязън. И за още нещо — туй казвам само на тебе: винаги мислех, че от жив човек родът му може да има повече полза, нежели от мъртъв мъченик, тъй мислех. Стига българите са имали само мъченици; работници трябват на рода ни! Това се и старах да бъда: работник за общото благо.

Ето, Добри, туй ми се ще да опиша в житието си, туй не ще направиш нито ти, нито друг някой. Искам да обясня на хората защо не бях пастир на място.

Послушникът не отговори. Беше престанал да раздига купчините хартия и сега много внимателно остреше перата. За да не забележи старият, че очите на Добри са мокри.

Тъкмо по туй време почука владишкият гавазин и предаде някакъв сгънат лист.

— За мен ли? — завърна се из мислите си Софроний. — От кого?

Старецът заразлепя печатите, зазанича. Сетне, все тъй мълчаливо, сгъна листа.

— Лоши новини, а, отче? — не се сдържа Добри.

— Не… — замислено отвърна старият. — По-скоро добри… Нашите, двамата ония, дето проводихме есенес, стигнали до царя.

— Замбин и Николов ли? Мигар!…

— Доживях, Добри! — едва не изхлипа, трепереха ръцете му, тресяха се тесните плещи; приседна, за да продължи: — Доживях да чуя, че родът ни е застанал пред света!

— Е? Там какво станало?

— Поискали им някаква книга. Да покажат, че са наистина пратеници, а не на своя глава…

— Ами такава книга веднага ще издаде букурещката наша община, от туй по-лесно няма.

— Не. Не българите в чужбина, българите от Българско трябва да поискат помощ.

— Че как ще бъде тази?

— Не знам… Ще видим… Нали до едно писмо стигна работата, все ще я нагласим. Утре ще обиколя нашите, може някой да премине отвъд…

— Нали утре започваш нова книга, отче? — подсети го Добри.

Софроний се засмя:

— Не ще бъде утре, видя се. Не е завършено още житието на грешния Софроний, Добри, прав беше ти: житие се пише за мъртъвците.

Тази есенна заран генерал Себастиани се събуди с упоритата мисъл, че го чака нещо важно. Седна на леглото, тръсна глава и се протегна, та изпукаха ставите му. Чак тогава (събуждаше се бавно, като всеки още млад, много здрав и много спокоен мъж) мислите му се избистриха. Сети се и коя беше важната работа:

Днес щеше да се представи на султан Селим III.

Всъщност, Себастиани беше в Константинопол вече от месец, но представянето на чужд посланик при турския двор е церемония, каквато по свят няма (това научи от Семонвил, предшественика си, след като Семонвил излежа своите две-три години в Еди-куле — там турците затваряха без обяснения всеки посланик на воюващата с Портата държава — и се завърна в родината). Представянето на чужд посланик можеше да стане само в деня, в който раздаваха еничарските заплати.