Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Но както се каза, наставникът заболя, преболедува цяла зима, та по едно време Добри отчаяно си мислеше, че той не ще дочака пролетта. А Софроний сякаш само нея беше чакал. Щом през прозореца светна първото слънчице, старият се ококори. Преди две седмици Добри го завари да спуска плахо нозе от леглото — опитваше се да стане, без да го видят; след още ден-два зашари из стаята; след неделя беше на улицата.

Добри беше се надявал, че още месец поне наставникът му някак ще се удържи мирен, защото го е стреснала смъртта. Нищо такова. Неизминала неделя, откак старият се разшава, една вечер Добри чу познатото: „Утре тръгваме“.

— За къде пък сега? — попита го унило.

— До Римник само, Добри. Съвсем близичко. Нарочно не ти казах досега: една работа се отваря. Ех, ако стане!… Ако стане и то, Добри, ще знаеш, че умирам със затворени очи, не ще са били напусто страданията на грешния Софроний.

— Че какво е то, отче?

— Типография! Истинска. Наша.

— Как наша?

— Българи я държат. Тукашни. Помниш ли, на няколко пъти, докато болеех, идва един Тодор Стоянович, видинлия?

— Помня. Той още от вратата рече, че ти бил ученик.

— Е, ученик! Много дойде ред във Видин да изуча някого на нещо. Ама той така говори от почит. Та същият тоя Тодор е майстор типограф. Посъбрал пари, купил си чаркове и ги отнесъл в Римник, защото там митрополията си нямала типография. Прибрал при себе си още няколко наши момчета, бежанци. И това е, типосват си влашки духовни книги, изкарват.

— Затова ли ще се навдигнем на Римник, отче, за да видим как някои си типосвали влашки духовни книги?

— Че и затова само да бъде, малко ли е? (Софроний никога не разбираше липсата на любопитство у някого.). Ама не е само затуй, ки. Отдавна си имам аз нещо наум, Добри. То е такова голямо дело, че — ако да бях умрял зимъска, — щях да жаля, дето не съм го доживял: искам да типосаме в Римник първата наша книга на прост език! Неделника, дето го нагласих във Видин. А?

— Ех, отче, да можеше! — рече само Добри, забравил страха си, че утре Софроний ще вземе наново да се простуди.

— Ами то от нас зависи дали ще може — бодро отвърна старецът. — Ето, хората са готови да ни вземат половината от онова, що взимат за типосване. Хартия дал господ, мастило — също. Какво друго?

— Пари — каза късо Добри.

Но сега Софроний не се омърлуши, както винаги, когато се споменеше тая дума.

— Туй да ни е грижата!

Ученикът се разсмя: цял живот парите бяха най-голямата грижа на Софрония, а току-що те му се видяха нещо дребно, дето ще оправиш за ден-два, ако си речеш.

На другия ден гавазинът ги събуди още в тъмно да им обади, че колата била готова. До обед стигнаха в Римник и Софроний, нехапнал, неподвил крак, щръкна в типографията на Тодор Стоянович.

Щрап… щрап… щрап…

Чарковете падаха и се вдигаха, водени от умелата ръка на майстора; момчето сръчно подпъхваше под тях белия лист; другото момче го поемаше — щом калъпът с буквите го отпечата — и отмяташе върху широкия тезгях.

Щрап… щрап… щрап…

Софроний следеше тази равномерна, безпогрешна смяна на белия лист с типосан, а от лицето му не слизаше щастлива усмивка: доживя да види истинска типография книжникът! Въртеше мършав врат, за да следи работата на чарка, стихнал, погълнат от зрелището.

Двама зяпаха до тъмно, защото майстор Тодор не обичаше да отпуска момчетата си преди време за щяло и нещяло. Без да го притеснява старият, почитан гост, той си изкара работата до сами края. Вече съвсем по мрак Тодор Стоянович заглави високо калъпа с буквите; прибърса с мазен парцал разните нарези и сглобки; метна върху чарка голямо, кърпено и омазано в мастило зебло. Разкърши ръце, та ги кръстоса така, че изплющяха чак зад гърба му, и изгледа засмяно владиката.

— Хайде! За днес стига!

Беше се изплескал с мастило по едната буза и тъмната му брада изглеждаше крива-крива, смешна. Дебелата риза лепнеше на плещите му — вир-вода беше майсторът. После обърса ръце в мазната кърпа, но чернилката си остана.

— Здраво държи мастилцето, майка му! — мърмореше си той. — Немска направа!

— Я кажи ми ти сега, майсторе — подхвана Софроний, — туй, дето мислихме ние с тебе, колко пари горе-долу ще излезе? Оздравях вече и му е време да започнем.

Майсторът позапря.

— Ама ти наистина ли, отче Софроние? Пък аз си виках, че ти само тъй. Зер, къде се е видяло типосана българска книга? Кой ще я купи, виках си. Мигар ще я отнесем в Турско и ще отворим сергия на Узунджовския панаир?