Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

И се пребори май. Навикът надделя над краткия порив.

— Не е важно какво ще преценя аз, ваша милост — върна се към себе си той. — Преценяват други, аз мога само да предложа. Лично, не служебно, аз бих искал да зная какво се случва отвъд. Но утре вие с право ще потърсите… възмездие… срещу своите новини. И ще излезе, че аз съм се угостил, а трябва да заплати друг. Нямам право.

— Това ли е? — Иван Замбин пламна цял.

„И това ли доживях: вземат ме за съгледвач, който извлича печалба срещу жалките си вести. Толкова ли е трудно да се разбере защо съм дошъл, що за човек съм?“

— Последното, което бих желал, е да ви обидя.

Не само учтивост звучеше в гласа; младият мъж беше истински затруднен. Той забеляза как почервеняха ушите на просителя под черния калпак на косата, как отпаднало гладеха пръстите му грубата дреха.

„От зад Дунава… — помисли си. — Какво знаем ние за тяхната мъка?… И в края на краищата едно мъмрене не е чак толкова страшно; едно мъмрене още не забавя повишението. Особено от човек като Горич…“

— Ето що — каза той ненадейно и за себе си. — Елате утре заран! Ще ви представя на генерал Горича. Той има право да прецени.

Горич беше от ония генерали, които наричаха „екатеринински“. В салоните произнасяха това определение с оттенък на присмех: покойната царица обичаше да издига способни военни, но техните качества невинаги бяха съчетани с умение да блестиш в обществото. Висшият петербургски свят, който разбираше съображенията на Александър I да изпоназначи редица „екатеринински“ генерали, изгнани преди години от баща му, не сдържаше насмешката си към „екатерининските“.

През годините на своето принудително бездействие, едва ли не заточени из именията си на село, старите генерали бяха успели да загубят и онзи тънък светски слой, придобит на служба при царицата. Сега те блуждаеха — тромави, неловки, отвикнали от празненства като зеленясали останки от кораба на Екатерининото време, изхвърлени твърде късно в открити води. Пък и водите бяха не дотам открити: Александър — умен, ловък, неискрен, променлив — умееше да очарова всеки срещнат, но бе истинско нещастие за хората, които му служеха отблизо. Никой от тях не бе сигурен в следващото хрумване на царя.

„Екатерининските“ генерали, сраснати с войнишкото минало, служеха примирено и въздишаха тайно по славата на Екатерининото време. Из салоните им се подсмиваха, но работният Петербург ги обичаше. Те му напомняха годините на майчица Екатерина, когато всичко беше по-просто, по-здраво и весело, а в кръчмата се разискваха победите над турци и пруси.

На следната заран преддверието се видя на Иван дори приветливо. Вчерашният адютант беше предварил Замбина и го поведе без много приказки.

Пред вратата на генерала Иван усети сърцето си да бие: тъй много би решила тази среща! Адютантът отвори, даде му път. Стаята беше малка, топла като хамам и почти гола.

Зад масата седеше тежък, много посивял, мустакат червендалест мъж в мундир — плътно опнат върху набития генералски гръб; ръкавите откриваха едра китка с широки пръсти. Тя не напомняше изнежените, гледани пръсти на адютанта или на другия русин, срещнат някога.

— Иван Замбин, търговец от Враца, заддунавски славянин, пратеник на българите, ваше високоблагородие — изстреля зад гърба му младият офицер.

— Имам чест, имам чест — измърмори генералът.

Гостът седна мълчаливо: не прилягаше той да заговори пръв! А генерал Горич в туй време го разгледа с присвити очи, сякаш да го проумее до дъно.

— М-м-м-да! — гръмна в лицето на госта генерал Горич. — Враца, казахте?

— Враца, ваше високоблагородие. Близо до Видин.

— Да, Видин. Какви новини от Видин?

— Не особено успокояващи, ваше високоблагородие. Пазвантоглу взима мерки срещу сръбските въстаници, негови части бяха изпратени против Белград, за да подсилят еничарските части в крепостта.

— Пазвантоглу хвърля християни срещу християни, настройва Белград срещу Видин.

— Навярно сте чул, ваше високоблагородие, и че българските бюлюци, изпратени от Пазвантоглу, са преминали на сръбска страна.

— М-м-м-да.

Не можеше да се разбере доколко генералът узнава новината сега, или гостът само я е потвърдил.

— Кои тъкмо части? — попита след малко Горич. — Кои тъкмо… главатари?

— Преди всичко Кондо. Пазвантоглу твърде много разчиташе и на името Кондо, и на конницата българи.

През очите на Горич премина пламъче: чужденецът почваше да му харесва с късите си отговори, с това, че попадаше право на предмета. Бе очаквал просител, дето ще заописва в жални краски съдбата на турските роби, дано отнесе залог за съчувствие: пари, дарена земя, нищожна служба. Вместо туй генералът намираше просто съратник в една и съща борба. Не съжаление към своите просеше той; чужденецът подчертаваше мястото на българите в ходове, които за Русия — въпреки Бонапарт — означаваха много.