Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Ама наистина ли заслужаваше да изпепелиш цяла Румелия, за да се върнеш в Брезник с няколко товара кърджалийско злато?“ (С подобен въпрос отпрати преди три години първите, които напуснаха дружината, но някак забрави да си го зададе сам сега.) За да докажеш пред петстотин гяури и стотина правоверни на какво било кадърно едно дьонме? Или Кара Фейзи се залавяше за тъжно ниска печалба, дано не остане и без нея?

Или пък — най-сетне — онова, което в крайна сметка остава да тежи в човешкия живот, то е обидата. То е — да отмиеш от себе си обидата.

В Букурещ двамата пътници пристигнаха заедно с тълпа бежанци, техните бежанци.

Тежки бяха онези първи дни из букурещките ханове, първите мъки на преселничеството: бежанците се тъпчеха по двайсет в одая, на голия под, ядяха вечер мухлясал пексимет, а денем обикаляха чаршиите да търсят поминък. Нерядко някой споменаваше своя зарязан дом отвъд Дунава — бежанците почнаха да боледуват от мъка по родината. Иван знаеше, че тая болест има един-единствен лек — завръщането; че тя ще расте с всеки изминал ден и не ще остави преселниците до смъртта им. Затова не се зачуди, когато му съобщиха, че те щели да направят в Букурещ своя община, българска; бежанците се мъчеха да възродят в чужбина един малък къс България.

То бе станало през дните, докато Атанас и Иван тичаха до руското консулато да изпросят право на пътуване в Русия. Улисани в своите нелеки дела, те останаха настрани от първите стъпки на общината. Затуй се изненадаха, когато един ден бяха призовани във владишкия конак.

Двамата влязоха в нисък, тъмен трем; около стените му — прости дървени скамейки; подът — гол. „И туй ако ми ти е владишка наредба…“ — заозърта се Иван.

В трема беше шумно; букурещките българи се знаеха помежду си, говореха си по общински дела. Не забелязаха кога всред тях се е явил още някой: архиерей в подрасник, стар, сух и слабоват.

Кой знае що у този старец привлече Замбина — дали, че му се видя учудващо млад с бодрите си любопитни очи, с неизмъчената си усмивка.

„Мигар тоя е букурещки владика?“ — почуди се Замбин. Не смяташе, че архиереят ще се яви толкова просто, без почести. Още непомислил, разбра, че е сбъркал: духовникът заговори на български.

— Кой е негова светлост? — попита Замбин.

— Не знаеш ли го? Врачанският владика. От месец нещо е тук; избягал из Видин предрешен. Хубаво го посрещна букурещкият отец, дава му да служи, зачита го. На него ни е надеждата сега, на Софрония.

В туй време търговците нестройно убеждаваха владиката, дето тъкмо той трябвало да оглави общината им, за да ѝ даде тежест. А Софроний се усмихваше смутено, като школник, получил незаслужена похвала. Личеше как на няколко пъти се кани да каже нещо, но го преглъща, затиснато от гръмогласния говор на купците.

Те пошумяха още малко и се разотидоха, доволни, че са убедили архиерея. Софроний ги изпрати до вратата. А Замбин поизостана нарочно, искаше да размени някоя дума със Софрония по своите дела. То му хрумна току-що, като гледаше усърдното съчувствие на архиерея към общината, като чу от купците колко много тежело Софрониевото име в чужбина.

Софроний, види се, реши, че всички гости са си излезли (старите му очи не откриваха последния от тях, затулен в сянката на трема), та тръгна към стаите си.

— Отче! — излезе из сянката Замбин.

— Кой е? — Архиереят недовиждаше.

— Твоя светлост не ме знае, врачанин съм. В един град сме били толкова години, а не сме се срещнали. Замбин се наричам.

— Замбин…

Владиката се извърна така, та гостът да остане с лице към светлината. Полека из мрака изплува хубаво изрязано, смугло лице.

— Замбин. Чувал съм. Наскоро ли пребяга във Влашко твоя милост?

— Не съм избягал, отче. Дойдох в Букурещ по общополезни дела. Затуй се осмелявам.

— За общината наша, тъй ли? — прекъсна го владиката.

— Не. По-големи. Важни.

Иван Замбин остана цели два часа при врачанския владика. От него узна, че той вече не бил никакъв врачански владика: щом стъпил на влашка земя, патрикът го освободил от епархията му.

— Едно само се боя — повтори на няколко пъти старецът. — Да не ме укори бог, дето зарязах паството си през тия мътни времена. Затуй с все сили пиша и съчинявам, дано книгата ми барем стигне до тях, като не чуват моето слово. Тъй ще се оправдая пред хората и бога.

Иван намери странно това, че старият книжник толкова тежко приема своето бягство, че го мъчи някакъв неизпълнен дълг. Софроний наближаваше седемдесетте.