Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Цели три години — от похода срещу Стамбул — помисли си — са се пазарили и надлъгвали, за да се сговорят против мен. Цели три години не намериха сгода.

Дворски псета! Лакоми, бъзливи и глупави. Не се ли досещат, че ако ме довършат, Селим хан ще се залови с тях? Останат ли само уседналите хаирсъзи, ще обещае казите им я на еничарски аги, я на кадии и отиде тя… Как го не виждат!“

Тия мисли убеждаваха Кара Фейзи, че победата на враговете му ще бъде преходна, но не носеха спокойствие: а как щеше да се оправя той? Ако успее да бие пет или десет аянски дружини, къде ще отведе след това своите хора, къде ще ги спре? Победата над аяните, опасността, че възкръсва кърджалийството, ще продължи да обединява срещу него нови и нови аянски сили. А Карафейзиевите ще се мятат като трескави от единия до другия край на Тракия, без спиране, без почивка — напред и напред.

Сега това му се стори непосилна участ, макар допреди три години да беше едничкият пълнеж на живота му: напред и напред. Ненаситната стихия на движението.

Нямаше вече цел движението, нямаше и у Кара Фейзи вяра в някаква цел. Първата преграда изпречиха пред него стамбулските стени; втора — аянските съюзи; трета — сополивото Али с твърде големи за боя му чизми, хилядите като Али, които чакаха бащите им да мирясат, та да ядат по-спокойно техните кърджалийски пари. За какво тогава стихията? За да може Алито по-скоро да седне на имането ти, затуй.

„Не, няма да бъде тяхната!“

Кара Фейзи още не бе наясно защо и как не ще я бъде. Важното беше, че онази огромна пустота вече бе не тъй пуста; нещо я запълваше. Може би решението да не остави стария вълк за гавра на псетата.

Дружината се събра привечер. Главатарят ѝ нареди да се строи извън града. От много време не бе преглеждал войската си пред бой, минаваше и без това. Сега ги видя, своите две хиляди мъже, глутницата. Огънят на есенния залез лъщеше в конските задници, в среброто на ножниците и такъмите; златна изглеждаше сърмата по салтамарки и чепкени.

Кара Фейзи водеше бавно коня покрай кърджалийските редици и се мъчеше да си представи своята първа дружина: стотина мършави, изопнати лица (както бързеят измива камъните, изтънява ги и оглажда, така неспирната езда, вятърът, който брули страните ти, сякаш изветрят всичко излишно от човешкото лице, превръщат го в някакъв първообраз на стихията); стотина гърбове, еднакво жилести, с еднакво изпъната върху ребра и ключици кожа. Върху тая еднаква кожа на гладували роби и изпосталели бегълци всеки намяташе каквото намерил: аба, носена от баща и дядо; еничарско синьо фередже с разпран гайтан; задигнат от чуждоземски търговец сукнен кюрк.

А докато преминаваше край редиците, на Кара Фейзи се видя, че войската му днес е облечена сякаш от един терзия — тъй еднакъв беше каяфетът ѝ. Всеки от дружината уж се обличаше на своя глава, та гледаше дрехите му най да личат. А щом ще е най-най, то се знае и какво ще бъде: сукно, сърма, самур, поне сребро.

По едно време (едва сдържа смеха си) към края на третата редица забеляза Али, но и него едва отличи от другите. Али беше докопал и самурен калпак, и сукнена антерия с обшивки, дори и кон за чудо.

„Види се, прави борчове за моя сметка“ — съобрази главатарят; не само не се ядоса, ами загледа развеселен онова. Е, да. Така вече можеше да мине за негов син този почти готов разбойник.

И продължи между редиците.

Неслучайно не вдигна поглед над равнището на конските глави — знаеше, че видът на ездачите отново ще го върне към спомена за старата дружина, че отново ще трябва да заключи: „Други бяхме ние!“ Сити, доволни лица на мъже, наяли се и отспали си, колкото може да яде и спи един мъж, оставен на воля — твърде много, ще рече. Те не издаваха вълнение; боят вече не бе тайнство, разкъсване на робската плахост. Тези мъже отиваха на бой като еснафи, уверени, дето никой не познава занаята им по-добре от тях.

— Цяла нощ да сте нащрек! — заповяда им. — Ако нощес не ни налетят, утре заран ще излезем на бой ние!

Но бой нема̀.

Заранта Кара Фейзи разпрати съгледвачи на всички страни, а дружината ги зачака извън Казанлък. По обяд съгледвачите донесоха, че Абди ага спрял войската си тук, Емин ага — там, а Хюсеин ага — по-нататък. Стояли си и те и чакали. Защо ще се хвърлят в бой, когато може да мине и така?

„И ще мине!“ — беснееше отвътре Кара Фейзи; нали се боеше от това: да го държат нащрек със седмици, да не дадат мира на неговите хора. Беше явно, че аяните ще клечат на местата си, докато той не се измете съвсем.