Нещата се повтаряха. Безмилостно точно. Във всечий човешки живот има възход и заник. И всеки човек — докато възхожда — не иска да знае какво струва неговият възход на другите; и всеки човек — когато захожда — много иска другите да знаят колко тежко е това.
Нещата се повтаряха. Преди години Вели, веселият разказвач, дребният попътен разбойник, бе отстъпил от себе си, опита се да тръгне по стъпките на своя млад приятел и умря от ръката му — все пак неуспял да стане кърджалия. Днес Кара Фейзи, кърджалията, отстъпваше пред синовете на смутното време. Пред деребеите.
Отстъпваше от седмица. Два дни, след като в Казанлък го намери момчето (то се нарече Али, син на Фейзи, та историята го запомни с това име), съгледвачите донесоха, че към Казанлък напредвали съюзените аянски войски. А преди да потеглят в поход (Кара Фейзи научи това отпосле), изпратили писмо до Портата.
В него се казвало, че всички те, преданите слуги на Дивана, уреждали с триста мъки своите владения, разорени от размирието. В писмото се изтъквало, че за аяните било особено трудно да превият отново към работа раята си, защото четвърт век безредици успели да я отвикнат от мирен труд. В писмото се подчертавало, че отсам Балкана няма да настъпи мир до деня, в който Кара Фейзи, най-големият гад и бунтовник (не един аян беше се учил на мъжки работи тъкмо при Кара Фейзи, ама нейсе), не се махне от Тракия, не престане да пречи на аянския ред.
Това съдържаше писмото на аяните, за което Кара Фейзи научи по-късно. А през този ден просто му съобщиха, че аянските войски напредвали към Казанлък със знанието и съгласието на Портата.
Кара Фейзи си знаеше: такъв ден не може да не дойде. Навсякъде и винаги господарите (независимо от своя вид, боя и думи) са се разбирали добре в името на своето господарство. Нямаше как да се отложи часът, когато Селим хан и аяните ще забележат (всеки за себе си), че им е необходимо едно и също: смъртта на свободния разбойник. Оттам нататък работата би протекла по-бързо или по-бавно, но във всеки случай неминуемо. И ще завърши със здрав съюз между върховния господар (нека бъде дори Селим хан) и дребните, местни господари.
Нетраен ще бъде такъв съюз — господарите всякога имат нещо да делят, — но ще остане цял и опасен, докато срещу него стои общ враг: превърнатият в свободен разбойник поданик.
Така… Размирието можеше да си върви.
От него нямаха вече нужда ония, които го използуваха разумно. Всеки от тях бе постигнал своето. Донякъде или напълно, но по-често — донякъде. Къде му отива краят, ако току-тъй се постигат човешките желания! Пазвантоглу и Али Янински станаха малки султани: аяните — малки паши. Селянията плащаше и на едните, и на другите, но размирието за дълго я отърва от чифликчии. Гражданите наложиха в града свой закон, поддържан със собствена сила.
Вярно е, ще рече, че всеки получи своята печалба от размирието. Освен Кара Фейзи.
Кара Фейзи можеше да вземе аянство, когато главатарите вземаха аянства, но не взе: Кара Фейзи можеше да израсте в някакъв втори Пазвантоглу, но не свърши и това големият главатар: можеше да приеме придворен сан, но той не прие.
Много и много би постигнал Кара Фейзи от върха на своята мощ, а днес не един човек из Румелия (заложил или загубил в смутното време несравнено по-малко от главатаря) се питаше с право: къде е печалбата на Кара Фейзи?
Би им казал, че не печалба е търсил той в размирието.
Големият главатар се втурна в смутното време с някаква жажда, при все че самият той, пък и историята не намериха точното ѝ име. Навремени (когато туреше огън на голям чифлик, а дружината му набиеше чифликчията на кол, когато видеше опразнен пред стъпките си град или излезеше победител от битка със султанова войска) му се струваше, че тази жажда за малко стихва. Но никога не се усети наистина, докрай уталожен — нямаше нито един такъв ден през двете десетилетия на главатарството му.
Днес, когато всичко говореше за края на кърджалийството, Кара Фейзи би трябвало да чувствува своята жажда още по-остро. Чувствуваше той, но не точно жажда. Сякаш прекалено силният стремеж към разплата, пресилната ярост бяха се сринали от собствената си тежест, изгоряха в себе си и оставиха у него горчива пепел.
Но дори пепелта от големия главатар имаше блясък, за който всички по-сетнешни главатари, войводи, деребеи — заповедниците — из балканската земя биха само мечтали. Ето, и днес, щом узна за съюзения поход на аяните срещу му, Кара Фейзи — без да се навдигне от чардака на чорбаджийската къща — се разпореди. Кратко, уверено, сякаш между другото.
Читать дальше