Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Оставете го! — заповяда главатарят.

Двамата се измъкнаха.

— Ела насам! — подвикна му грубо.

То идеше към чардака, като влачеше предизвикателно нозе в тежките, вехти чизми. Главатарят за малко не се изсмя — всичкото беше смешно. Туй, дето се дебнеха като за двубой с някакво вчерашно сополиво; туй, че вчерашното бе надянало чизми не за боя си, не за своя бой аба, а се държеше едва ли не важно, с онова непознало изпитания достойнство, което децата губят при първия шамар.

Главатарят пак се отпусна върху китеното; запали угасналия си чибук. Толкова му трябваше, за да заизглежда отново далечен, страшен.

Непознатото изкачи чардака, като все тътреше нозе. След малко — Кара Фейзи се криеше зад синкавата завеса на дима — то застана пред него. Първата му работа беше да хвърли торбето на миндера; искаше да каже, че разговорът им не ще бъде кратък.

Почака да го поканят, но понеже главатарят си мълчеше, само седна до него.

Беше се надявало, види се, Кара Фейзи да го сиктирдоса за дързостта му, защото мълчанието като че го сбърка. Беше си показало бабаитлъка и не знаеше какво повече.

— Е? — пусна по някое време Кара Фейзи вече обичайния си въпрос.

Студеното безразлично запитване, срещу което всички отговори изглеждат никакви.

— Е? — като че отрази въпроса му момчето.

В миг главатарят забеляза, че туй насреща, сополивото, сякаш му подражава, бързо и схватливо се превръща във втори, много по-опростен, та дори смешен Кара Фейзи.

Разбира се, можеше да му светне един и то да не се съсвести до довечера или да го срита като пале из стълбите надолу. Но главатарят се забавляваше, отдавна вече в живота му не бе имало нещо, освен огромната, досадна пустота. Кара Фейзи остави момчето под тежестта на своето мълчание, остави го да втаса и превтаса.

Това не стана толкова скоро, колкото бе очаквал. Момчето си траеше, но личеше как обмисля думите си в предстоящия разговор. Дявол знае какви трябваше да бъдат тия думи, та по лицето му пробягваше ту озлобена обида, ту студен гняв, ту болка. Ама и болката му беше немомчешка като цялото него — в нея имаше стръв.

Такова четеше със скритите си, къси погледи главатарят у момчето; четеше го чрез онова познание, което придобиват хората, работили дълги години с отчаянието, яростта и озлоблението на човека. Докато стигна до съвсем внезапно заключение:

Да, този още полумъж насреща не можеше да бъде друго — трябва да бе детето, осиновено от него преди раждането си. Синът на оная жена…

Навярно бе изгледал непознатото с нови очи (търсеше да налучка възрастта му, пресмяташе наум), защото крива насмешка се плъзна по момчешкото лице.

— Сети ли се? — отговори непознатото.

— Сетих се — отговори грубо той.

Още от първите му думи долови, че предстои не разговор, а схватка.

— Сетих се. И какво от това?

Наистина: какво? Нима го обвързваше думата, дадена през една странна вечер, през един-единствен топъл час? Та нали този син не беше негов, кой би могъл да му го натрапи?

— Това, че нямаше да ме има, ако не си бил ти.

— Е, и? — повтори той, за да спечели време.

Момчето беше изговорило една истина. Тежка, почти обвинение.

— Дето мене ме има по твоя воля — обясни то студено.

Сякаш искаше да разсее всяко съмнение, че се мисли за кръвен син на главатаря; сякаш искаше да подчертае, че правата му са по-големи от правото на кръвния син.

— А какво? Трябваше да оставя да те удавят, както толкова деца, що са се пръкнали от насилие, а?

— Трябвало е! — отговори онова, без да му мигне.

И втренчи в главатаря очи. Те вече не напомняха очите на жената. Бяха някак голи, видели твърде много, за да различават грозното.

„Ама де! — мислеше си главатарят. — Мигар има и такова: да си сърдит, че не са те убили нероден? Та нали всеки (дори аз, дето обърнах наопаки живота на цяла земя), дори аз исках само да го изменя. И не ми е минало през ум да отричам, че трябва да се живее.“

— А… какво стана с нея? — попита той неусетно.

Като че коравата студенина насреща му още повече засили копнежа по онзи единствен час.

— Коя? — правеше се, че не разбира, момчето.

— Майка ти, коя!

— Майка ми!

Трябваше да се очаква, че и за нея ще проговори със злобата, която напираше от всичките му думи. Процеди го през зъби. И нищо повече.

— Къде е майка ти, какво стана с нея?

Това беше мястото, където трябваше вече да го шамароса: някой отминаваше без отговор въпросите на Кара Фейзи! Но главатарят продължи да чака, схванал, че момчето е от ония, дето можеш да сплуеш от бой, без да отворят уста, щом не щат.