Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Стой! — обърна се Иван към тъмната стена, издигнала сякаш брега с един човешки бой. — Никой да не шава!

Тръстичището затихна, та по-нататъшните наредби на Иван се чуваха и без крясък:

— На една страна — жените, болните и децата! Тях ще товарим първо. На друга страна — мъжете! Ние ще останем накрая. Във всеки каик ще се качват по петнайсет, не повече!

Застанал ребром към брега, над колени във водата, Замбин броеше жени и деца. Щом кажеше „петнайсет!“, отпращаше каика, а върволицата чакаше, стаила дъх.

Най-напрегнато туй чакане се стори на Иван първия път, докато иззад острова изплуваха трите тъмни петна и се врязаха в тръстичището. И отново, и отново до петдесетина души напускаха турския бряг. Отново джапаха из тинята много нозе, поплискваше кротко Дунавът, разменяха се къси думи за някой вързоп или пеленаче, стенеше схваната бабичка, мъркаха заспали деца.

Май виделееше вече: бисерният блясък на Дунава стана стъклен. Иван се огледа със страх — ще смогнат ли до съмнало? И не повярва на очите си: между тръстиките стояха едва трийсетина човека, едри, навярно най-яките, дето по три пъти бяха отстъпили мястото си на някой хилав. В зазоряването те му заприличаха на биволи, нагазили вода — силни и търпеливи добичета.

— Свършихме, а? — обади се измежду им Атанас.

— Да, свършихме…

А не беше се надявал да изведе докрай тридневните си усилия.

Каиците пак идеха към брега.

— Хайде, челеби! — бодро, като че не е гребал кръгла нощ, подвикна един лодкар. — Качвай се и ти. Санким, крака не ти останаха, прогизна във водата. Да вземеш хубаво да се запариш след туй, че човек се схваща от студа, втриса го.

Вярно. Замбин чак сега усети, дето цял се е вдървил, просмукан до кости от мокрия мраз. Опита се да прекрачи, но не успя. Махна на мъжете от ракитака:

— Скачайте вие! Аз — подир…

Напълниха едва двата каика.

Иван вече стърчеше съвсем сам до брега; дори Атанас се качи. Знаеше, че чакат него, но се бавеше. Иван се уплаши. Не както досега — от Тръстеникли и сеймените му, от среща с хаирсъзи, — а от нещо неопределено и затуй по-страшно. Плашеше го мигът, в който ще откъсне нозе от крайбрежната тиня; когато няма да усеща под себе си земя, а само размерното, безстрастно люлеене на водите — като изкоренено дърво.

Дърво без корен… В това щеше да се превърне от утре Иван Замбин, син и внук на врачански първенци. Ще бъде един от ония странници, които се хвалят, че били издънки на знатно коляно, но злата съдба ги запратила по чужбина. А хората ще го гледат с насмешка и съжаление, ще го взимат за предрешен, хитър просяк и ще се стараят да нямат вземане-даване с него…

— Да ти помогнем ли, челеби? — обади се каикчията.

Прекрачи с усилие. Облегна ръце о ръба на каика, притисна корем о коравото му туловище и се преметна вътре. Мъжете му сториха място — много по-широко, отколкото трябваше — и Замбин най-сетне се отпусна.

Каикчията заразправя някаква лакърдия, която трябваше да развесели всички. Повечето мъже сухо се засмяха, други съвсем не се обадиха, та веселите думи на турчина зазвучаха досущ неуместно.

„Какво мислят сега те?“ — попита се Замбин. Дали съзнават, че от днес нататък не ще бъдат вече онова, което са били цели трийсет или петдесет години? Та преселничеството е съвсем нов живот… Или смърт?…

От умората, поради тежки мисли, Иван Замбин видя двете черни петна върху гладката кожа на Дунава като рани. Много, безброй рани покриваха българската земя: пусти села, тълпи бежанци, подивели лозя, зарасли угари.

„Господи, има ли по света нещо тъй неимоверно изстрадало и преживяло, нещо толкова жилаво като нашата земя, моята?“

Помисли го с болка, от която човек може да се срине, ако веднага не я замести с вяра:

„Щом една земя е понесла всичко това и пак е земя (с градове, крепости и села, с църкви, хармани, добитък), питомна, жива земя, кое тогава ще я довърши? Няма такова, не ще има!“

Мек удар о каика. Бяха спрели до бряг. Отвъдния. Чужбина.

Мъжете вече скачаха на влашка земя, а Иван още се бавеше. Щеше му се да се навдигне цял, на пръсти, дано над утринните води зърне още веднъж България.

Във виделото различи ракитака: над него кръжеха птици, ниско се стелеха облаци. Българската земя примирено бе изпроводила бежанците.

Много по-нагоре по Дунава утрото застигна други трима.

На носа на малката лодка седеше стар турчин. Сух, възжълт, побелял съвсем. А очите му — подвижни, насмешливи и умни — не отговаряха на това съсухрено лице на постник. Старецът се озърташе, сякаш още сплашен от близостта на българския бряг; недалеко подпираха ниското есенно небе кулите на Видин.