Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Иван щеше да си спомня последните дни във Враца с умиление и насмешка. Неведнъж Замбин почваше да се колебае в своето незапочнато дело, случеше ли се да го чуе претворено през устата на Атанасовица; много пъти му се дощяваше да забие сам по пътищата, видеше ли как Атанасовите момчета кретат подир баща си като жалки, още неотбити палета, които предусещат, че ще осиротеят. И още толкова пъти Иван разбираше що за човек е Атанас: прост, темел, предан и решителен. От тия, дето не се отмятат.

Самата раздяла Иван предпочиташе да забрави. Години вече таеше горчивината, че е сам, та — когато се прибира от път или от града — къщата на Кемера го посреща с тъмни прозорци. Нали във Враца по-първите моми не бяха кой знае колко, разграбиха се, докато Иван обикаляше Молдовата или Немско. А да се събере с каква да е жена не му даваше сърце. (Това пък е опаката страна на многото ум — започваш да сееш на корена ряпа.)

Впрочем на Иван Замбин горчеше ергенската самота. Но в деня на раздялата, когато около Атанас се запритискаха малките с изплашени очи, когато Атанасовица се разрида върху гърдите на мъжа си тъй отчаяно, сякаш изнасяха мъртвец, Иван си рече: „Добре че съм сам! Дали бих тръгнал, ако подире ми ревяха жена и деца?“

До Дунава опряха нечакано лесно. Наистина, не смееха да замръкнат в села; държеха все къра, защото междуселските пътища гъмжеха от бежанци.

Из Подунавето бяха срещали и залутани дружини от по десетина човека — дружини на Пазвантоглу или срещу Пазвантоглу, хайдути, бегълци от войската; с една дума — харамии от всякакъв вид. Изглеждаха страшно (от какъвто вид и да бяха). „Превърнати в зверове хора!“ — бе мислил Иван; намираше, че това е най-жестоката рана, нанесена от размирието на българската земя. Но чак когато взеха да застигат бежанци, разбра, че имало и по-жестока.

У харамиите въпреки всичко личеше съпротивата срещу нещо, борбата. От харамията след година или десетилетие (щом отминеше въртопът) пак би излязъл орач, терзия, баща. Понеже той оставаше върху земята си, та речеше ли да се върне към човешки живот, трябваше само да спре и забрави. А бежанецът?

Бежанецът бе чиста загуба за българската земя: един човек по-малко днес, пет-шест човека по-малко след едно поколение, трийсетина — след половин век.

Върху пепелищата на размирието щяха пак да изникнат къщя. Между тия нови къщя щяха да зеят обрасли кръгове — местата на бежански дворове. Другаде пък, из читавите села, по някой дом бавно щеше да заумира. Отначало болестта му ще е почти невидима, само стъклата на прозорците ще помътнеят; по-късно ветровете ще изтръгнат някое черчеве, ще отпънат вратата и през зимните нощи ще се чува надалеко как парясаната къща жално проплаква с пантите си; после пролетните бури ще съборят комина ѝ, та върху него не ще могат се завърна щъркелите от лани и по-лани; пролетните бури ще разместят керемидите ѝ, а летните дъждове ще просмучат надолу-надолу по окъртените стени, ще я подлеят до самия темел. И тази бавна смърт на къщата всред безредно избуяли цветя и фиданки ще бъде по-страшна от кърджалийски палеж — от бързото убийство на един човешки дом.

Иван Замбин се сепна пред едно видение: счини му се, че вижда самотна, изоставена тяхната къща на Кемера. „Глупости! Та нали аз не съм бежанец, ще се върна догодина, а в това време слугите ще са се грижили за всичко, все едно че съм там“ — отпъди той призрака на разрухата. „Догодина ли? — натрапваше се призракът. — Кой може да се надява на завръщане през смутното време? Истината е, че си отиваш, че оставяш земята си; всичко друго ще бъде случайност.“

До Дунава нашите стигнаха отделно от потока изселници. В него се вляха едва при Русчук. Питаха и разпитваха, докато разберат, че бежанците се събрали извън града, към гробищата. Уж Тръстениклията позволявал на някои да преминат отвъд. Ама кому, ама защо — русчуклии не знаеха.

А ето какво имаше при гробищата:

На високия бряг беше се събрала тълпа от три-четиристотин души, всякакъв народ. Жените и старците седяха по-настрана, а мъжете стояха прави, нагъсто, сякаш нещо се разправяха.

Иван с надежда хвърли поглед към реката — дали не ще съзре тъмните петна на много каици. Но каици нямаше. Затуй пък из купчината мъже се отдели един турчин — едър, висок, средна младост. Голяма чалма, дълго до под коленете обшито джубе, меки ботуши — всичко показваше, че не е прост сеймен или аянски гавазин.

Щом тури крак на стремето, тълпата бежанци сякаш се пробуди; запрепъва се да догони големеца. Атанас и Иван не знаеха, че този е Мустафа Байрактар — кехая на русчушкия аянин.