Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Че защо? — попита го някой.

— Преди два дни насам замръкнаха други като вас, от Добруджата. После чухме: сеймените ги нападнали през нощта, че бой, че олелия, докато ги съблекли и натирили.

— Мамицата им! — глухо процедиха неколцина.

— Докога, божичко, докога? — проплака една немлада, дебела жена до Иван Замбин. — Докога ще прибягваме от скеля на скеля, ще ни гонят като прокажени?

Гласът ѝ се скъса и тя зарида, прихлупила, сякаш квачка, децата си. Изпод кръглите ѝ мишници Иван виждаше очите на малките: тъй надничат из дупка лисичета, кога ловец палне суха трева пред входа ѝ.

— Докога! — кресна ѝ висок, почернял мъж, навярно нейният стопанин. — Не ще мирясат, докато не измрем до крак, няма да се насити на зулум мръсната им вяра!

Стадото хора в горичката не потегляше наникъде, просто изливаше безсилието си във викове и попържни. Непознатият, който бе дошъл да предупреди, стоеше объркан, сякаш виновен, посред хорската мъка. Иван пристъпи към него.

— Накъде сега, а? — извика почти в ухото му.

Непознатият бе чакал този въпрос:

— Ще свиете още навътре, татък е все гора. Ще вървите два-три саата и ще обърнете пак към брега, към големия ракитак. Насреща е Беленският остров.

— Е, и какво? Да не преджапаме Дунава?

— Не бе. Там понякога идели каикчии, казват. Наоколо няма жива душа, та им държи. Там по̀ можете мина.

— Ами ако не дойдат?

— Ще дойдат. Аз ще ги уговоря.

Човекът погледна Ивана направо, сякаш искаше да го убеди, че не лъже.

— Ей, чуйте! — обърна се Иван към бежанците.

Гюрултията утихна; май хората бяха се надали тъкмо на това: някой да поеме поводите им.

А Замбин изпита страх: какъв беше той, за да се намесва в чужда съдба! Но нямаше избор: тълпата се запритиска около му, търсеше помощ. Иван събра цялата си смелост, заговори:

— Земляци, тоя човек е прав: ще отидем срещу Беленския остров и там ще чакаме каикчиите. Нека съберем сега по някой грош. Този свищовлия ще ни глави каикчии. Останалите пари ще получат, ако ни прекарат.

— Аз… — едва започна непознатият, но Замбин не го остави да продължи.

— Знам, че ти е присърце нашата беда, ще го сториш за права бога. Зер, всеки трябва да помогне на братята си, иначе къде му отива краят?

Непознатият преглътна, този път с облекчение; радваше се, че не изказа каквото бе смятал да каже. Срамно щеше да е, наистина.

— Добре де — обади се из смълчаната тълпа глас. — Ами ако…

Иван сега не остави пък него да продължи.

— Ако не намери каикчии, ще ни върне грошовете, не ще присвои чужда мъка я? Ама ще намери!

Без да ги подканят, бежанците забъркаха в пояси и дисаги, заприиждаха към Замбин.

— Ха дано!… Тоя път белким стане… То и на нашата мъка дано се види свършекът… — говореха, вече без ожесточение, докато пускаха в Ивановата шепа парите и го гледаха като деца, дето току-що са престанали да реват.

Иван изброи грошовете; бяха стотина.

— Много са! — отсече свищовлията. — Ако изтърся някому сто гроша, не го чакайте на Белене, и те ще са му доста. Трийсет дайте!

— Ето ти трийсет — отброи Иван и ги подаде на непознатия. Онзи грижливо увърза парите в поша си.

— Пусула да ви дам, а?

— Ами… Бягай бе!… Пусула ще дава!… — заобаждаха се бежанците.

А Иван видя как между мършавите дъбове се промъква и отпуска нещо голямо, топло — доверието между човеците.

— Хайде, поемай! — нареди Иван на непознатия.

Чак сега се сети, че още не знае името му. А да попита не идеше; човекът би помислил, че не му вярват. Така си и отмина той, без име, без белег. Един човек, който щеше да помогне на хората.

Изпроводиха го мълчаливо, сякаш довършваха някакво тайнство. Първи прекъсна мълчанието Иван:

— Щом трябва да бъдем в ракитака вдругиден вечер, нека тръгваме!

Ето, така стана тя. Така Иван Замбин, който не умееше да разпореди собствените си слуги, за някакъв час се превърна в признат управник на триста души бежанци.

Подир две денонощия, късно вечер, същите бежанци дочакаха каикчии срещу Беленския остров.

Дунавът изглеждаше още по-бял на месечина — така, с мътен блясък, свети бисерът. Върху тая мътна светлина черно се изрязваха каиците — цели три.

— Насам! Ето ни! — викна към водите Иван.

Трите чифта весла заработиха усърдно.

Загледан към острова, Замбин долови зад гърба си многокрак пристъп; тълпата беше се сурнала подире му. За миг той си представи какво ще стане: със същата стръв, с която крушенци се блъскат — готови да се изядат един друг, но да докопат дъска и спасят живота си, — щяха да накачулят каика бежанците.