Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Втори в лодката беше самият каикчия. Гяурин човек, дрипав. Ако и немлад, той гребеше, та пот се стичаше на вадички по мърлявия му тил, а мократа му риза изпускаше пара.

Третият и последен пътник беше, речи го, млад. Турчин и той. Изпод феса поглеждаха пъстри, малко раздалечени очи; сукнената салтамарка, новите чешири и емении го правеха да прилича на годеник.

Целият товар на пътниците бе събран в едни мешинени дисаги, два вързопа и голям сандък.

Щом отминаха острова, където Пазвантоглу не държеше войска след победата си над капудан-паша, пътниците свиха зад него — той ги криеше от очите на видинската стража. За разлика от всички, които търсеха спасение отвъд, тия трима не се отправиха към върбалаците по влашкия бряг. Плуваха право за Калафат. Оттук градът изглеждаше потънал във водите, подал над тях само покривите и камбанарията си.

Старият турчин не се обърна назад, като да бе задгърбил нещо омразно. Той се взираше в насрещния град, изпълнен с момчешко любопитство, прехласнат.

— Дядо владика — обади се по едно време каикчията, — ама ти право на скелята ли викаш да спрем?

Старият кимна: „Да.“

— Право — потвърди младият, и той на български. — Ако спрем нагоре или надолу, може да налетим на беля. Пък тъй е по закон: имаме си берати за търговия във Влашко с печата на Пазвантоглу, всичко е наред. Вървим си из пътя, ще рече.

— Ами че ти и берат ли си измайсторил бе, дядо владика? — с възхищение рече каикчията. — Виж какво е да си учен човек, ей! Пък ние за най-простата тапия ще позлатим ръцете на тоя и оня с бакшиши…

— То и ние без бакшиш не ще поминем — успокои го младият. — Каква стърга ще е от Калафат до Букурещ. Пристигнем ли в Букурещ с една гола душа, ама читава, и на това ще викаме: сполай, боже!

— Никаква гола душа! — отряза старият, без да отвръща поглед от калафатската скеля, където се разхождаха поне половин бюлюк сеймени. — Ако не откараме до Букурещ книгите, не ще ми бъде простено. Туй е моето оправдание.

— Пред кого ще се оправдаваш, отче Софроние? — възрази младият. — От твоя венец по-трънлив и не зная…

— Венец… Чий по-трънлив и чий по-малко… Това не ще отсъдим ние с тебе. Правдата е, че аз бягам от мъченичество, убоях се, уморих се вече. А се оправдавам пред бога, пред паството и пред съвестта си — нели всеки слаб човек търси оправдание? Моето е книгата.

„Убоял си се — мислеше с нежност Добри, — уморил си се… Та тебе и светец да те направят, и то ще бъде малко.“

— Сто-ой! Дай си пусулата!

Бяха стигнали калафатската скеля.

Макар и Димитровден, на юг есента се задържа до късно; слънцето все още хвърляше хладна светлина върху ивиците, отстъпени му от дългите сенки. В двора на тази някога чорбаджийска къща сянката заливаше лехите до зида, но най-плътно тежеше покрай самата къща; широките стрехи я задържаха кръгъл ден, затова беше студена, влажна.

На чардака човек усещаше не студ, а прохлада. Главатарят седеше в единия край на тоя чардак, опънал нозе.

Добре, че ония първи хиляда мъже, които напуснаха дружината на Бузлуджа преди три години, отдавна вече си гледаха работата, та бяха забравили какво бе значил в живота им големият главатар. Иначе (ако някой от тях би навестил Казанлък през есента на осемстотин и четвъртата година и би потърсил Кара Фейзи) имаше да се чуди — не приличаха на себе си ни главатарят, ни дружината му.

Никой от онези хилядо мъже например не бе запомнил Кара Фейзи така: изтегнат върху чардака на някакъв човешки дом, да посреща и отпраща дните, седмиците. Като майстор, пуснал чираците си на работа, главатарят се сещаше, че с нещо участвува в нея едва когато те му донесоха чистата печалба. Всичко останало — стотиците трудности и тънкости на занаята — вече не го засягаха, отегчаваха го. Припомняха му нежелано едно друго време: годините, през които бе живял като обсебен.

Нерядко в бой бе виждал как някой, ранен смъртно, крачи с вече изстиващи нозе, само и само да нанесе удара, за който е замахнал, преди да го ранят — това е да бъдеш обсебен. И щом нанесеш удара, сриваш се, сякаш подкосен.

Подкосен се чувствуваше от три години големият главатар.

Той взе да се застоява тук и там, почна да търпи стряха над главата си. Правеше го не защото с това се връщаше към мирния живот — за разлика от мнозина, понесени от въртопа, Кара Фейзи никога не бе познал такъв живот, та не можеше и да се върне към него. Цял, от глава до пети и навътре — до дъното на душата си, — Кара Фейзи бе рожба на размирното време… И сега, когато то улягаше бавно, този нов ред на нещата, това непознато спокойствие оставяха у главатаря бездънна пустота.