Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Аман, Мустафа ага!… Отнеси молбата ни на Тръстениклията… Само тебе ще чуе Тръстеникли, Мустафа ага!… Имай милост към децата ни!… — викаха от всички страни бежанците, а кръгът им обхващаше все по-плътно конника.

Този, когото нарекоха Мустафа ага, само вдигна ръка и патърдията стихна.

— Чакайте! — рече невисоко той, с онази сдържана строгост, която отличава истинските началници, призваните. — Какво има да говорим повече? Вече ви казах: никой не ще премине отвъд!

— Мустафа ага, чуй ни!… Мустафа ага!… — пак приплака тълпата с десетки отпаднали гласове.

— Чух! — все тъй спокойно я прекъсна кехаята. — Ако щете, ще ви отговоря още веднъж: сами не знаете на какво отивате. И аз като вас съм тукашен, познавам Румелия и Влашко. Кой ще рече, че не милея за раята; току-тъй ли едно Русчушко от цялото Подунаве остана мирно?

— Ние не сме из Русчушко, Мустафа ага, силица не ни остана от хаирсъзи и войска… Гола душа спасяваме, Мустафа ага… Молим те, склони аяна!

— На какво да го склоня? — необичайно търпеливо като за турски големец обясняваше Байрактар. — Да му кажа, че раята от Подунавето иска да остави земята си, за да аргатува по влашките мошии. Ами че тамошната рая бяга насам, знаете ли?

— Мустафа ага, ангария да е, троен десятък да е — само зулум да няма!…

— А как да няма зулум, питам ви? — по-рязко прекъсна жалбите им Байрактар. — Половината рая от Подунавето слуша Пазвантоглу, воюва срещу Селим хан; горите са пълни с бунтовници: градовете не щат да чуят за Портата. Едничко Тръстеникли държи за султана и ето: Русчушко е мирно. Ако сте мъже на място, ще се разотидете по селата си. А утре, когато Тръстеникли засъбира войска, първи ще се притечете! Само така ще свършим размирието: като довършим душманите на Селим хан.

Тълпата сякаш се дръпна. Уж хората си стояха на място, а Мустафа Байрактар като че ли остана сам. Секнаха жалбите за помощ и съчувствие — бежанците бяха проумели, че напусто се надяват. От години вече някой все ги призоваваше насам и нататък — при Пазвантоглу, срещу Пазвантоглу, подир този главатар или онзи аян. Но от много време никой не помнеше да е било произнасяно като призив името на Селим хан. Дори май бяха забравили, че той е законен господар над тази земя. Сега няколкостотин чифта очи разглеждаха с недоумение кехаята, мереха му ума.

Премериха го бързо: „Или е изпращял, или ни взима за шантави.“ И Мустафа Байрактар (единственият първенец отсам Дунава, който искрено вярваше онова, което говореше; който винаги говореше онова, в което вярваше) престана да съществува за тях.

Няколкостотин лица се затвориха; тълпата не отрони повече ни дума. Сякаш нетърпеливо чакаха да се махне Байрактар, за да си потърсят цера.

Но Мустафа Байрактар ненапразно заяви, че познава Подунавето и раята му; той долови, че не я е отместил на йота в намеренията ѝ.

— Ако до половин саат не очистите брега с добро — подвикна той вече в раван, — ще ви разгонят сеймените!

И отпраши.

А по брега настъпи суматоха; необичайно тиха бе тя, но Замбин си знаеше, че ако някой сега се изпречи пред тълпата, би го стъпкала с нозе: такава злоба лъхаше от жените, стягаше челюстите на мъжете.

Какво наистина искаха от тях? Кой бе този, дето им напомняше, че оставяли земята си — своята земя, — след като столетия бе им повтарял, че тя не е тяхна, а негова? Кой смееше да ги укорява, дето са готови да я разменят срещу някоя мошия под Букурещ — та не бяха ли те и тук само роби върху чужда земя?

През целия път след Оряховците Иван Замбин беше си мислил, че за България няма по-несправедливо наказание от бежанските кервани; в себе си бе обвинявал всеки един от тия бащи, загрижени за живота на своите деца и нехаен към бъдещето на целия български род. А сега не намираше право да ги вини — дали и той се почувствува вече част от бежанския поток?

— Върви! — обърна се към Атанаса. — Да вървим подире им! Където те — там и ние.

На следната заран влязоха в Свищов заедно с бежанците. Малко потрябва, за да разберат, че тук е същото.

А може и по-лошо, защото свищовските сеймени биеха.

С писък тълпата отново се отдръпна навътре в сушата; някои викаха, че им било за пети или шести път — сеймени вардели всяка дунавска скеля. Спряха за отдих чак в една мършава горичка. Тъкмо тогаз към дъбравата приближи някакъв човек, тукашен, види се. Той идеше плахо, после изведнъж забърза и се совна между дърветата.

— Дойдох да ви обадя… — рече. — Не замръквайте тук!