Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ако би питал Замбина, той уверено щеше да отговори, че е решен на това пътуване, понеже един изпратен от най-високо място човек му е предложил да заговори пред света за бедите на българина. Той — Иван Замбин — не би намерил покой, ако остави такъв случай неизползуван.

Та кой от двамата (врачанският търговец или съгледвачът) щеше да излъже, спомняйки си своя разговор отпреди три години?

И двамата. Защото — от една страна, — напук на всички заръки от високото място, русинът бе допуснал в думите си съчувствие, бегло обещание. Защото — от друга страна — Иван наистина бе чул само онова, което му се искаше да чуе: съчувственото обещание.

Защото между двама души, седнали през една нощ всред размирието на приказка, надделяваше неминуемо нещо повече или по-малко от хладния разум: родената из страданието човещина. То беше от времето — самото време бе твърде горещо, за да остави място за хлад.

На другата заран Иван се навдигна, едва проспал час или два. Застяга се мълчаливо за път, сякаш се боеше, че някой ще го чуе.

В дългия кожен кемер, останал навярно още от дядото Замбин, Иван напъха жълтиците си — всичко, което имаше на ръка; кемерът заприлича на смок — тъмен и лъскав. Само тежеше, както не тежи никоя змия — чисто злато. Превърза го почти на голо върху кръста си, намота отгоре пояса, а над него пристегна широк колан с калъфи за пищовите, за ножа и дивита. Другото — дрехи — взе от слугите. Не смееше да потегли, пременен като търговец, щяха да го пречукат на първия кръстопът. Така, с вехта аба, конопена риза и калпак от овча кожа, Иван приличаше на всеки селяк, хайдутин или кърджалия из султанската земя. Поне си мислеше, че им прилича.

Докато слугите оседлаваха коня му, Иван ровеше из старата ракла, търсеше нещо скрито. Най-сетне го намери: кожена кутийка. Откопча я. Върху тъмно кадифе, поохлузено от годините, лъсна златен кръст с рисунки от пъстра глеч. Тоя кръст бе носил винаги на път баща му, казваше, че му бил пък от неговия баща — всички Замбиновци виждали добро от тоя кръст. Иван не бе го взимал със себе си в никое от своите дълги странствувания. Защо сега го потърси? Може би се надяваше, че семейната муска ще запази и последния Замбин в трудния му път, или просто искаше да отнесе от къщи някакъв спомен.

Държеше кръста в ръка, унесен във всичко онова, което той му напомняше: дълъг керван натоварени коне, на чието чело яхаше дядото Замбин, едър, с лице на забогатял калфа, какъвто си беше. Виждаше как дядо му спира ата пред вратнята, но не слиза от седло, преди из къщи да наизлязат жена, синове, снахи и дечурлига; докато не запълнят улицата с радостта си. Чак тогава старият тежко се изтрисаше, подлагаше ръка за целувка, а челядта се превървяваше да посрещне своя господар.

Спомняше си я, дядовата му ръка. Неимоверно голяма и корава (като дете, кога се надигаше на пръсти, за да я целуне, мислеше си, че такава ръка има навярно господ бог; нищо не би му струвало да крепи и подрежда света с нея). Сега, потънал в спомените си, Иван пак си викаше, че дядовата му ръка е изразявала нещо велико: живота на много такива, разбогатели с нечовешки труд калфи, които умееха да постигат и да опазят постигнатото.

Спомняше си — застинал със златния кръст между пръсти — и как се връщаше от път баща му, Атанасий Замбин. Той не продаваше салтанат, принизен, дето дължи мястото си в света не на своя труд и своя дързост. Атанасий гледаше да не го посрещат много, скачаше от коня още на кьошето и крачеше до портата със сякаш пияни от дългата езда нозе. Ако някой го заговореше, преди да си е влязъл, баща му започваше дълги приказки и разсеяно потупваше децата си, които подскачаха и се блъскаха наоколо му.

Ето, тия раздели, пътища и завръщане бе съпроводил златният кръст, който сега лежеше върху дланта на сина и внука, за да придружи последния Замбин в един нов път, дето с нищо не приличаше на досегашните.

— Ама ти за къде си се стегнал? — стресна го Атанас.

— Тръгвам — отговори кратко той.

И така започна разговорът, който свърши чак по обяд.

Иван трябваше да повтори вече гласно снощния си размисъл, своето решение. Под трезвата светлина на деня, пред трезвите очи на тетевенския търговец стори му се, че намеренията му изглеждат налудничави, та Атанас ще вземе да го разубеждава. Но Атанас вдигна очи — добри, умни, каквито имат най-често овчарските кучета — и рече:

— Прав си. Ще дойда с тебе.

Затуй не тръгнаха още същия ден. Атанас трябваше първо да оправи своите: заръча им триста заръки, написа писма до бабалъка и брата си в Тетевен, изкара двудневна разправия с булката, която беше си втълпила, че на мъжа ѝ е мръднало — може ли човек с ума си да зареже челяд и да юрне подир Михаля!