Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Та, като те гледах — продължи, — викам си: аферим на Добри! Най-хилавото беше, болно и отписано. А не го премля кърджалийското… Кой от нас ще се похвали с такова? Понесе ни въртопът. Пък ти вече изплуваш — виждам те как изплуваш на оттатъшната страна. Хаирлия да е, дано, брате!

Тук Първан подсмъркна шумно. Добри отгатна: сега очите му са мокри. Гледаше сянката му; деляха ги две крачки, а Първан беше ужасно самотен, изоставен.

Ядоса се на себе си — защо той, речовитият, не намираше думи като Първановите, прости, от сърце направо, за да извлече брат си от тежката му самотия? Но Добри наистина изплувваше вече на отвъдния бряг, а въртопът продължаваше да носи и тласка по-стария.

— Аз вярно… — каза ни в клин, ни в ръкав — ще премина във Влашко, бате. Стига да не ни е усетил Пазвантоглу, та да ни запре.

— Тъй ли? Влашко… Хубаво, барем ще зная къде си. До някой ден… — И прекъсна.

Толкова невероятно би звучало пожеланието някой ден отново да се срещнат.

Закрачиха пак. А Добри изпитваше бездънна жалост към бабаитина с мечи калпак и високо разкопчани чешири.

Вече месеци къщата в Замбинови живееше непривично. Беше се свършило с тишината ѝ. Малките, скъпи за Иван домашни шумове бяха погълнати от непрекъсната гълчава: висок женски говор, трополене на дечурлига и противно неуморен плач на новородено. Мигар младият Замбин заряза скитнята из далечни земи и сви челяд?

Не. Просто от няколко месеца у Замбинови живееше старият му приятел — тетевенският търговец Атанас — с вечно залисаната, гласовита и припряна Атанасовица, с трите момчета (Иван продължаваше да ги бърка) и с онова, последното, дето се роди вече във Враца.

Спретнатият някога двор беше задръстен от денкове и кошове — Атанас бе успял да отърве доста стока, преди кърджалиите да нападнат Тетевен и го сринат.

Тетевенските гости не смятаха да остават дълго във Враца, но за връщане все не можеше да се мисли; Подунавето беше неспокойно повече от всякога. Само преди година Пазвантоглу не би пратил Гяур Имам да ограби и запали едно българско село като Тетевен — нали уж пазеше християнията. Но откакто Пазвантоглу си опече работата, много неща се измениха. Преди всичко — милостта на видинския паша към раята. Така си изпати Тетевен, така все по-често пропищяваше някое богато село в равнината или из Балкана.

А Враца продължаваше да се радва на тишина, понеже врачани имаха свои сметки с Пазвантоглу. Пък може би и врачанският владика, дето от три години седеше до коляното на новия паша, бе изпросил мира за Враца. Заради всичко туй Атанас не бързаше със завръщането си.

И тази вечер Атанас излезе из града: все не можеше да отвикне от търговските си привички: привечер да мине по чаршията, да размени някоя дума с еснафлиите и купците. Така се залъгваше, че размирието не го е откъснало от голямата челяд на работните хора.

За разлика от него Иван сякаш бе чакал размирните години, за да забрави съвсем, че някога е въртял търговия. През пръсти доразпродаваше стоката, оставена от баща му, вземаше по някоя пара. Повече не му и трябваха — гола душа хранеше Иван. Единственото, за което му бяха нужни пари — дългите странствувания, — бе пресекнало; вече две години Иван си стоеше във Враца, времената не бяха за път.

От ония, дето го познаваха, не убягваше, че Иван повече отвсякога сякаш е далеко от Враца. У младия Замбин напоследък те забелязваха нетърпелива досада — като че очаква нещо, което все не иде. Рязка, разсеяна бе станала и спокойната му преди обноска; Иван отговаряше едносложно на всички въпроси, бързаше да се измъкне от кръга на занаятчиите, все повече се затваряше в къщата на Кемера.

Едни си викаха, че не го свърта, защото е свикнал да шари по света, а сега пътищата към света са затворени; други предполагаха, че джобът на Замбин е твърде плитък, за да издържи замирането на алъш-вериша; трети знаещо намекваха, че Иван боледувал от карасевда или нещо такова — бивало ли е почти четирийсетгодишен мъж да ходи ергенин и да му се услажда ергенлъкът?

Но и трите тия видове пророци се лъжеха; просто човек събуден, умен и просветен би боляло заради онова, което ставаше в Румелия през хилядо осемстотин и четвъртото лято. На ден път от Враца един довчерашен ага, а сега видински паша преговаряше с царе и консули, готвеше се за османския престол; на ден път от Враца сърбите се съюзяваха с белградския паша или самата Порта и подготвяха своето освобождение. Всеки, усетил, че размирното време преваля, бързаше да извлече някаква полза из морето страдания. Само българите (това не излизаше от ума на Иван и беше най-честият предмет на среднощните му разговори с Атанас) дотук не спечелиха нищо. Впрочем Иван Замбин изпитваше нетърпелива досада, че родът му нещо пропуска и че той — Иван Замбин — до някой ден ще отговаря пред съвестта си, загдето не е предотвратил всичкото туй.