Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Атанас, вързан за ръце и нозе от дечурлига, се стараеше да отвърне приятеля си от такива угризения. Убеждаваше го, че българите не ще излязат без печалба из размирието, но не могат се сравни с едни сърби, да речем, които никога не са изяли и половината българско тегло. Затова и печалбата им ще бъде по-дребна.

Приказваше на вятъра — Иван не искаше да чуе: „Ако всеки, що-годе кадърен да свърши нещо — отговаряше той, — се успокоява, че и без туй българите много са се напечелили, кому тогаз да се надяваме?“

И най̀ му тежеше, дето няма кого да вини, че българските първенци не мърдали пръст, когато Иван Замбин клечеше във Враца, в къщата на Кемера, и се разговаряше с търговеца Атанас от Тетевен.

Не само в очите на врачани — и в собствените си очи Иван Замбин се виждаше като първенец. Кое ли му позволяваше това самомнение? Най-малко неговите пари, повече ги имаше всеки майстор бакърджия. Но Иван Замбин бе на равнището на своето време — все едно че не живееше в робска земя, между един и друг зулум, всред хора, които тъй дълго бяха се плашили да покажат имане, достойнство и знания, за да не бъдат посечени, та на края бяха загубили своя човешки образ. Иван познаваше света — от книгите и от пътешествията си; познаваше реда и устройството му. Иван говореше езиците на разни народи; черпеше мисли от чужди книги. Ала за зла чест Замбин се роди в навечерието на смутното време, израсте в него и май щеше да умре, преди да е дошъл краят му. Означаваше ли това, че трябва да седи със скръстени ръце и чака да узрее времето, да доузреят българите? Кой би чул тогава, дето на границата между две времена е живял Иван Замбин, човек издигнат, надарен, готов да заложи мило и драго заради рода си?

Това беше второто, което мъчеше Ивана: спънато честолюбие. Нима заради един видински отцепник, заради трийсетина разбойнишки главатари Замбин не ще покаже пред света на какво е способен?

Когато говореше с Атанаса какво можело да стане, ако се запретнели били българските първенци, Атанас си викаше на ума: „Ще се запретнем, ами! То светът се е обърнал, та по наша воля ще тръгне, само да сме поискали!“ Но не проговаряше.

Всичко си вървя така дълги месеци, макар Иван да чувствуваше как у него се надига все по-горещо нетърпение. Ходеше от стая в стая, току се препъваше о някое от Атанасовите дечурлига, взимаше книга, прелистваше я разсеяно и пак я оставяше, за да вземе друга, но мислите отскачаха от редовете и най-вече му се натрапваше една: „За кога? Отива си смутното време, отиват си годините ми — за кога да се чака?“

През вечерта, за която се каза, Атанас отново беше из чаршията. Иван Замбин започна да се радва на тия часове — по него време вкъщи оставаше един човек по-малко. Но не мина и час, откак Атанас приклопи портата, чу отново стъпките му.

— Чакай! — каза Атанас от вратата. — Чакай да си взема солука.

— Чакам — натърти Иван, комуто никак не се чакаше.

Атанас се изсмя не само весело — и зло някак, с подигравка.

— Ашколсун на нашите! На туй се вика работа.

Нали Пазвантоглу изпрати два бюлюка да помагат на еничарите срещу сръбската буна?

— Изпрати, това знаем.

— Та тия (Кондовите и Велковите били) преминали на сръбска страна.

Изрече го и се сепна; тъй бледо да обади голямата новина! „Не бива ме!“ — заключи. Но и тия няколко думи бяха накарали Ивана да настръхне; той улови Атанаса за ръкава, разтърси го, като че искаше да го събуди.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Как не! Цялата чаршия приказва. Отзаран пристигнал някакъв купец от Ниш, та разправил. А ние си седим дома…

— Ти чуваш ли се какво говориш? — повтори Иван. — Сигурно ли е?

— Съвсем.

— Не може да бъде! Двете най-добри хилядни на Пазвантоглу.

Иван стоеше като вцепенен.

„Сега! Сега! Няма миг за губене!“ — крещеше някой в ухото му. Види се, Замбин — гонен месеци наред от нетърпение, потискан месеци наред от бездействие — бе чакал само един малък, лек тласък.

Застана, както твърде често, пред прозореца.

— Това означава много — чу той гласа си. — То променя всичко. Няма повече защо да се отлага!

С цялата си ученост Иван Замбин първо забеляза в новината онова, което щеше да забележи и историята: растящия успех на Сръбското въстание. Но за него не остана скрито не по-малко важното: отливът на българите от Видин. „Велко и Кондо при сърбите — запресмята Замбин, — това не са само Велковите и Кондовите. Видин събираше около стените си хиляди хайдути и аргати, защото до Пазвантоглу седяха двама наши войводи. С какво ще задържи видинският господар тия хиляди, щом Кондо и Велко отиват да помагат на сърбите? «Нашето място също е там!» — ще си помислят днес всички българи, заложили на Видин. Ще се отлеят от Видин към Белград и Ниш…