Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Важно е… Водете ме, веднага!

Колкото и да изпекоха Добри последните години, под коравия слой у него оставаше мека сърцевина. Ето, и сега прибеля, та изстина; ръцете и нозете му натежаха, сякаш чужди. Облегна се о седлото — от години не беше припадал, дали…

— Добри!

Онзи, с необяснимо познатия глас, изтърва шишането, претича десетина крачки към пратеника. Две яки ръце обхванаха Добривите плещи; лъхна го топло — от това ли, че мъжът дълго беше се греял, или пък към Добри приближаваше някаква забравена топлота?

— Добри, брате! — чу вече в ухото си той и зарови глава в гърдите на Първана.

Стражата ги наобиколи. До Добри стигаха смутените ѝ гласове; обърка я държането на Първан. Не го знаеха такъв — камък човек беше уж, Кондов бюлюкбашия, дясна ръка на войводата.

— Я да те видя! — говореше Първан, с една ръка обгръщаше раменете на Добри, а с друга подхвана брадичката му и се взря в Добривите очи. Пораснал си, ей! Едва те познах… Викам си аз, щом те съгледах: на кого ми прилича тоя? А то брат ми бил! — Обърна се към всички: — Какво време доживяхме, момчета! Брат брата си да забрави…

Мъжете нещо изсумтяха, изказваха съчувствие, види се. А Първан поведе брат си към огъня, водеше го и говореше:

— Дванайсет години има ли, откак се разделихме? Толкоз, дванайсет… Мислех ли аз, че ще се срещнем отново, разбърка се Румелия, та в нея цял поход потъва, камо ли човек, Добрито!

— Бате! — обади се чак сега по-малкият.

Закри лице с длани, сякаш ще зареве, що ли, а кога ги свали, очите му грееха, смееше се цял:

— Ама ти ли си?

— Откога си във Видин? — сетил се за своята тежест пред дружината, попита Първан.

— От три години — заразказва по-малкият. — При владиката Софроний съм послушник; десет години станаха, откак обикалям с него.

— Три, викаш — пресмяташе Първан. — Че как за толкова време да не се срещнем? Нямаше да те оставя аз послушник, тъй да знаеш! Другаде трябват сега мъжете!

— Аз пък нямаше да дойда! — хем с усмивка, хем твърдо отвърна Добри. — И аз съм на стража; ти би ли побягнал от стража?

„Бре! — рече си Първан. — Добри ли го казва? Гласът му не се чуваше дома, от тревицата беше по-нисък, пък виж го ти! Мъж станал Добрито.“

— А от кого идеш сега?

— От наставника ми, Софроний.

— Глей, глей! — обади се някой. — Ами той какво се бърка в мъжки работи?

Добри усети, че тук не гледат с добро око чернокапците.

— Заведи ме при Кондо! — помоли пак. — Трябва да му предам Софрониевата дума.

— Щом на мен говориш, все едно че е на Кондо — заяви Първан. — Кажи да чуя, пък тогаз ще будим войводата. Седмица бяхме из кърищата, нека отспи!

И Добри заразправя. Отначало го смущаваха острите погледи на мъжете, смущаваше го, че докато говореше, те продължаваха да се взират в нощта, сякаш се бояха Добри да не ги откъсне от бдението им.

Но полека се отпусна — ненапразно десет години слушаше словата на Софрония или ги преписваше. За Добри словото бе това, което за Първан — пушката му: гледано, винаги годно за бой оръжие. Чуждо беше то на мъжете, с десетилетия спали край кърджалийски или хайдушки огньове, забравили всичко извън борбата — уплетена, неразбирана, ако човек я гледа изниско. Но за Софроний тя изглеждаше другояче. Сега Софроний разкриваше своя опит и предвиждане пред ония, които носеха борбата, но не я обхващаха; чрез Добриевия глас показваше на българите как би се оценило след векове онова, което вършеха днес.

— Туй трябваше да ви кажа — завърши Добри.

Видя му се, че мисълта на харамиите полека беше се пробудила под неговото слово. Мъчно се излива в думи такава, току-що пробудена мисъл. Мъжете се чешеха, където не ги сърби, докато не проговори пак Първан:

— То че е тъй — тъй е… Прав е дядо владика, ти си прав де… Ама виж бе, Добри: нали сърбите се надигнаха със султанова помощ? Откак Белград държат еничари, на Пазвантоглу хора, сърбите се разбраха със султана: заедно да прогонят белградските еничари. Ще рече, какво? Ако позволим сърбите да вземат Белград, все едно помагаме на Селим хан, не е ли?

— Не! — уверено отряза Добри. — Не бойте се. Всичкото това, разберете, е… това е политикия.

— Политикия, викаш… — повтори Първан, дано не поличи, че не проумява.

— Надлъгват се, така е в политикията. Всеки се прави, че върши едно, пък друго има наум. Всеки сега гледа да се съюзи с господар, дето е далеко. И сърбите, и те: правят се на Селимови хора, уж чистят Сърбия от неугодни аги и прочие. А то защо? Защото в Сърбия не е останал Селимов управник, защото всички турци там са я Пазвантоглуви, я — за свой крак. Ще рече: чистят турците, всички турци, а обявяват, дето чистели Селимови душмани. Хубаво са го измислили.