Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Нищо не ще ме сполети! — утешаваше се Добри. — Не може, не ще допусне бог! Та нали отивам, за да попреча на кръвопролитие между братя!“ И наистина му се стори, че вече не е никакъв Добри, ами мъченик, прежалил себе си заради християнската вяра.

То, като за мъченик май беше твърде подплашен — случеше ли се конят да настъпи съчка или да се сепне, Добри изстиваше цял. „Така е то — повтаряше си Софрониевите мъдрости, — само ахмакът не познава страх.“

Но до тази, до втората вечер никого не срещна Добри. Селата гледаше да избикаля, а из къра нямаше хора. Лошото бе само, че трябваше вече да заразпитва за Кондо — да влезе в село. Надържаше се на туй, дето мъчно биха го различили от Кондовите. Ще твърди, че преди седмица са го изпратили към Тимока и сега се връща при тях.

Конят изведнъж опна врат, та накара ездача да се озърне. „Какво има? Да… Гълчава, мирис на изгоряло. Пак, ей, пак! Палят. Кондовите, галиба? Че защо ще пали Кондо, нали от месеци е из Зайчарско, пази Пазвантоглувия закон?“

Последния половин час яздеше пряко гол хълм. Смуши коня; хълмът престана да пречи на погледа му, та забеляза огън. Гореше. Не село, по-малко. Чифлик, види се.

„Тъй! — помисли. — Щом гори чифлик, рая ще го е запалила. Наши!“

Макар да не знаеше кои точно нарича наши.

Пусна се из надолнището, а огънят напреде му запораства. Но още много преди да стигне, човешката глъчка дойде по-близо. Ще рече, имаше хора отсам пожара. Сви юздата, спря.

Както беше се улисал, забрави да потърси път към чифлика. Сега се взря в тъмнината: ето го, вляво от хълма. Очертаваха го ред високи каваци; такива обичат да садят агите между чифлика и водениците си. Господарски навик на господарско племе, уверено, че всяко посадено дърво ще пази сянка на деца и внуци, та след сто или двеста години аргатите ще споменуват: „Тия каваци е садил още Сюлюман ага (например), прадядото на днешния господар.“

Из пътя вървяха хора. Някои от тях носеха главни: под дърветата се точеше мътночервена, светлива опашка. Ако се съди по нея, пътниците ще да бяха двайсетина, но гюрултията им беше за петдесет.

Добри се завря с коня в китка глогини, за да разгледа скришом странните нощни пътници.

Най-отпред, повел ата за юзда, пристъпваше старец, съвсем побелял, облечен сиромашко, но не без салтанат; така се обличат чифликчийските кехаи, дето наглеждат чифлика, докато чифликчията гуляе парите си в града.

Старият кехая плетеше боси нозе, опушен и с размотана гъжва; май беше изхвърчал на мотолевица из постелята. Върху лицето му беше легнал не, ами крещеше неистов ужас — такъв вид има човек, току-що срещнал в очи смъртта, пък тя го отминала на косъм. Конят, който водеше, се дърпаше подплашено под своя необичаен товар — три дребни дечурлига, кое от кое по-омазано в сълзи и сополи. Виждаше се, че отдолу са по ризка, а някой бе ги заметнал с голям козяк, като току-що родени ярета.

Зад първия кон вървеше втори — Добри изброи шест. Не ги яхаше никой, бяха натоварени. По техния товар подразбра, че керванът е бил събран съвсем набързо, че са го товарили шашардисани, безумни от страх хора. Едното добиче носеше камара завивки и дрехи, просто наръч, без всякакъв ред и разум; върху следния се мъдреше (здраво прикрепен към скъпо седло) прост сандък; в такива сплащат прикята си недотам имотните кадъни. На Добри изведнъж се прииска да разбере какво има в сандъка — понякога човек изпитва такива неуместни желания. Но не товарът, колкото хората от малкия керван озадачиха Добри.

Покрай конете крачеха, подтичваха или едва пристъпяха жени без яшмаци — нямаше мъж, освен стария кехая. Бяха момичета, в години или стари. Всички надянали фереджета, без да ги наметнат на глава, та къносаните им коси червенееха необикновено под главните.

Ако ужасът, изписан у стареца, стресна Добри, то онова, което говореха тия женски лица, му се стори три пъти по-страшно. Беше страх, непримесен с нищо друго, страхът на подгонени животни, които до този миг не са познавали нищо вън от завета на кошарата — сигурността на кафеза. Всяка от тези жени — забеляза Добри — вървеше с цялата сила, която ужасът ѝ бе оставил; едни подтичваха, препъвайки се, други тежко местеха нозе и си личеше, че ще вървят още най-много час.

Никоя не плачеше. С разширени, сякаш мъртви очи навлизаха те в нощта — толкова еднакви в страха и мъката си, та ти се чинеше, че това е едно лице през неговите различни възрасти.

Гюрултията, която Добри чу отдалеко, вдигаха дечурлигата — цял рой пъргави сенки, те прехвърчаха от жена към жена — така, пилеейки излишна сила, се въртят мушици около огън.