Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Затуй пък Софроний превърна видинското си затворничество в сполука. Та кога преди туй — да си кажем право — ученият книжовник бе разполагал с работна тишина? Двайсет и нещо години в Котел, в борба за всеки грош; няколко месеца в Карнобат, които едва не му струваха главата; годината в Арбанаси, пълна с горчивина, че е отделен от паството си; шестте години във Враца — никаква Враца, ами пещери, кошари и манастири от Плевен до Черепиш. Ето ти равносметката на Софрониевия живот и Софроний като нищо би отминал без половината си писания, ако не се случи злодеят Пазвантоглу със своите хитрини и сметки, с неизречените заплахи към непослушния си слуга, които прозираха тъкмо под усмивките, предназначени за пред чужденци.

„Ти кажи ми, Добри — питаше понякога владиката, — кажи кой повече спечели от нашето стоене във Видин: Пазвантоглу или аз, а?“ При този въпрос Добри най-често вдигаше рамене; смяташе, че е рано за радост — още не бяха се измъкнали из зъбите на Пазвантоглу. Но Софроний май и не бързаше твърде да се измъкне. За какво? За да го подхванат ветрищата на размирието или да отговаря пред съд, дето е служил при отцепника?

И от друго се страхуваше Добри: от тази непонятна радост у Софрония. „Дали не взе да изумява отецът?“ — викаше си със свито сърце. Беше се зарекъл да опази Софрониевия живот всред размирието, а що струваше животът на Софроний без ума му, без неговото слово и перо?

Нямаше какво да се плаши Добри — Софроний си беше съвсем с акъла. А туй, дето все повтаряше, че бил на печалба от своето видинско затворничество, бе чиста истина. Ами вече три години Софроний спеше в къща, никой не му пречеше да си пише; цели три години не беше се натикал в хапус, не бяха го водили на бесило или бой! И това не било печалба!

Диванът си вървеше, първенците си приказваха, а Софроний и не надаваше ухо да чуе. Днес Пазвантоглу бе ги събрал, за да им съобщи вести от Неделко Попович, току-що върналия се из Немско пратеник. Преди седмица още Софроний научи изтънко какво е свършил Попович в немската столица — нищо не беше свършил. Разбира се, Пазвантоглу щеше да представи и туй свое поражение за успех. Първенците щяха да си мълчат и мислят, че я е така, я не е; господарят на Видин вече много пъти им обявяваше съгласието си с тоя или оня цар, а после излизаше, че Видин пак стои сам срещу цялата империя — Софроний знаеше и това.

„Колко глупави са хората, дето бедят старостта, дето ги е страх от нея! — мислеше си владиката. А ето какво нещо е тя: винаги да знаеш кое как е, да ти е явно, да отделяш веднага истина от лъжа. Кой бабаитин от тия насреща може всичкото това?“

Като през дебела стена стигна до слуха му Пазвантоглувият глас:

— Сега, когато имаме опора и в Немско…

„Имаш! — рече си архиереят. — Колкото имаш опора в Русия и Бонапарт. Уж се събрали десетина стари мъже, пък се надлъгват като дечурлига, акъла им виж!“ Но си го рече без злост, просто като закротен в ъгъла сеирджия.

И още часове щеше да гледа сеир, да си мисли за новата проповед, която довечера ще завършат с Добри, ако в ушите му не се провря някак:

— … ние повече не ще търпим това! Трябва да вземем мерки!

Наостри уши — отдавна не го е стряскал Пазвантоглу с такива остри думи. Види се, работата беше необичайна.

— Ние и тъй сме отделили преди години два бюлюка за Кладовско и Зайчарско. Какво пречи да прехвърлим същите бюлюци в Белград?

— Нищо — вметна Манаф Ибрахим. — Веднага ще ги прехвърлим!

— Чакай! — обади се Кара Мустафа. — Защо ще се месим на Белград? Сърбите се бият за своя черга, вредят на Портата, макар да се пишат нейни съюзници. Ако отцепят Белград, нам какво от това? Нали същото правеха белградските еничари: не пропускаха султанова войска в пашалъка Белград.

— Не е същата! — тъй стръвно го сряза Пазвантоглу, че в одаята настана мъртва тишина.

Дори Софроний забрави своето смирено страдание, проточи врат и щръкна над купчините книжа.

— Не е същата. Докато Белград е в ръцете на разбунтувани еничари, Белград е с Видин; двете най-големи крепости на държавата са свързани в едно. А знаем ли накъде ще натежи Белград, ако падне в сръбски ръце?

— Няма и защо да знаем — не отстъпваше Кара Мустафа. — Дори сърбите да ни обърнат гръб, не ще загубим много; на белградските еничари също никога не сме разчитали.

— Не — твърдо го прекъсна Пазвантоглу. — Не, казвам! Своя, чисто своя крепост християните не бива да имат. И ние ще им попречим!

„Та той не ме брои за човек — помисли си епископ Софроний. — Ако бяха тук Кондо и Велко или дори Гяур Имам, не би изказал такива думи. На тях прави мили очи, защото му трябват бюлюците им. А аз какво мога да му навредя? В кърпа съм вързан, заключен с девет катинара във Видин…“