Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— … Сам виждаш, не може без край. Колко е от живота на човека? Преминахме. И на нас се дощя да кондисаме, да подхванем работа, да има кой да ни затвори очите, като умрем. Човещиния…

— Човещиния… — повтори Фейзи неопределено. — Здраве да е!

— Нейсе. А на тебе сполай, Кара Фейзи! Не ще те забравим. Аргати и просяци бяхме, направи ни хора, сполай.

— Нейсе — пак повтори той.

С облекчение отгледа гърбовете на десетината, докато слизаха ската.

„Направил съм ги хора… Защо? Мигар два товара злато правят от роба човек? Че заради тия два товара е могъл просто да причака хазната и да я ограби, да убие търговец и го окраде. Защо трябваха двайсет години зулум, пепелища и леш, ако е било заради два товара пари?“

Цяла нощ чуваше как шетат между огньовете, шушнат и се стягат за път. Те тръгваха не заедно, а по трима и петима, на разни страни. Буден, долавяше стъпките им в тъмнината — тежки стъпки на натоварени гурбетчии, дето се прибират след печалба дома.

Заранта станът изглеждаше сиротен с широките хармани празнота, с черните угасени огнища. Така, на око отмерено, повече от хиляда души бяха го напуснали.

„То е прилепчиво — мислеше си. — По-скоро да ги махам оттук, инак утре ще бъдат наполовина. Веднъж да ги прехвърля в Подунавето, при Пазвантоглу.“

Не стигна до утре. Привечер дойде онзи, когото преди седмица бе изпратил във Видин. Той му обади, че Пазвантоглу не искал главатаря на своя земя. Осман преговаряше с царе, крале и консули, та не желаеше да минава за ортак на някакъв разбойник.

Под буките на Бузлуджа Кара Фейзи отново стоеше с лице към Тракия. И отново, за бог знае кой път, се питаше: „Е, и?“

Напоследък видинският паша (вече го наричаха само така, сякаш се забрави, че допреди година придворните писци не намираха достатъчно обидни прозвища за отцепника) събираше Диван веднъж в неделя. Хората му започнаха да подмятат, че се е поголемил — по-рано при него можеше влезе, щом ти дотрябва. Истината беше по-друга: според Ламбро на болния бе нужна почивка, тишина, спокойствие.

На Осман се чинеше, че от заранта на такива дни захващаше да го тресе. Дните, в които светът, какъвто беше — объркан, шумен, весел или груб, — нахълтваше в харемлъка на Фатма. И все по-често му се случваше да се пита: „Струва ли си властта цената?“ Властникът не успява — няма време, няма покой и охота — да изяде онова, което властта му предлага. А за него той все пак вече е платил, макар че не успява да го изяде; платил е със своето време, спокойствие и охота.

Не се знае дали подобни мисли биха дошли на Видинския паша, ако не бе го нападнала охтика. Болестта има тази добра страна, че внезапно — повече от книги, учения и духовници — ти разкрива голата същност на нещата. Но бедата на Пазвантоглу беше в това, че веднъж прогледнал за лошата сметка на всеки властник — бе длъжен да упорствува в нея. За да си спести всичко, което означава доброволният отказ от една вече изградена власт (а то е тъй неприятно, че още никой не се е решил на такъв отказ), Пазвантоглу вървеше: с растяща умора, с все по-нескрито раздразнение из стария си път.

Свит в ъгъла, между прозореца и масата на Пазвантоглу, Софроний почти невидим присъствуваше на Дивана.

И до днес не отгатна защо трябва да клечи с часове в пашовия конак, когато рядко се чуваше гласът му. Сега можеше да си бъде вкъщи (три години свикна да брои за дом двете одаици в една християнска къща към Кула-капия), да чете на Добри, а Добри да пише. Вече от доста време работеха така — владиката изговаряше бавно своите нетърпеливо нахвърляни върху листа слова, а Добри ги изписваше красиво, като типосани. И останалото: да съшие листовете, да измайстори липова подвързия в кожа и да я украси — вършеше пак Добри. Та старият владика довършваше третата си видинска книга — сборник слова.

Това следпладне Софроний още на влизане беше се прицелил в кьошенцето до прозореца; от опит бе научил, че очите на Пазвантоглу, когато седне зад масата, не досягат този ъгъл. Сви се владиката на миндера, придърпа две възглавници, да не го мъчи кръстът, и си млъкна. Останалите в одаята от време на време прекарваха разсеяни, почтителни погледи през лицето му, застинало в смирено страдание. „Навярно дядо владика пак нещо более“ — викаха си, та прибутваха филджаните кафе все към кьошенцето до прозореца.

Иначе, спомена се, Пазвантоглу не забелязваше Софрония. Още първата им среща преди три години ги сблъска; Видинският господар бе усетил, че ситният като невестулка поп не ще отстъпи от думата си. Това реши всичко. Пазвантоглу не можеше да очисти архиерея — след убийството на предишния владика едно второ щеше да дойде твърде много, би подсказало на християнския свят, че във Видин християните не виреят. Да търпи прекословие пък Пазвантоглу не бе научен и той реши въпроса чисто: престана да забелязва владиката, но държеше да го има на всеки Диван (за да се радват на архиерея си християнските първенци или чужденците гости, пред които пашата дори му проговаряше милостиво и го черпеше с ония свои усмивки, които Софроний твърде не обичаше). Пазвантоглу плащаше, за да си има християнски владика във Видин. За нищо повече тоя владика не му беше потрябвал.