Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Знаеше със сигурност, че ще си вървят вече и без неговата дума. Но стоят и се потят под погледа му от едната човещина: за да не го огорчат. Дано Кара Фейзи не забележи, че е свършило неговото време.

— Защо? — Все пак поиска да чуе защо. — Малко ли спечелихте при Кара Фейзи? Къде ще намерите такова?

(Сега ще се втурнат да му доказват, че работата не е в парите, че просто ги е победило величието на Стамбул, стреснал ги е низкият съюз на аяните и новият вятър в Румелия.)

Но отговорът беше ненадеен:

— Тъкмо в печалбата е всичкото.

И се заоправдаваха; все още твърде много държеха на Главатаря:

— Какво струва злато в гората?

— Броим го и го заравяме — толкоз…

— Все едно че заравяме суха шума.

— Виж какво, аз ще поседна, седнете и вие! — разпореди старият беглец.

— Ходихме ли ние с тебе петнайсет години? — започна той издалеко. — Ходихме. Станахме ли най-голямата, най-страшната дружина кърджалии? Станахме. Награбихме ли се до насита? Награбихме се. Така. Сега работата е проста. (И уж беше проста, пък беглецът пак мисли немалко, преди да продължи.) Туй злато, дето го събрахме, не е никакво злато. Защото е закопано в гората. Всеки от нас има пари, колкото трима най-тежки търговци във Филибе или София, да речем, а какъв е той? Разбойник, фудулия. Един кон води, с един чул се завива и носи два пищова — толкоз. Какво го топли тогава златото?

— Нищо, разумява се — обади се някой.

— А искаме да ни стопли! — дръзко отсече беглецът и втренчи небоязливи очи в главатаря. Искаме да живеем човешки! Нали затова и тръгнахме с тебе, та двайсет години не знаем къща и сушина: за да имаме. „Стига нас са мълзили — викаше ти, — нека и ние най-сетне измълзим други!“ Права дума. Ама то какво излезе? Вървят си годините, златото лежи в земята, а за нас — ни сушина, ни двор, ни челяд.

— Е, какво? — стрелна го над огъня главатарят. Ако се върнеш долу, ако мирясаш, ще те застъпят отново и побирчии, и кадии. За това ли беше всичкото, за два товара алтъни?

— Та да не са малко два товара? — намеси се друг, българин от Златишко. — Кой ще те застъпи, ако хлъзнеш бакшиш? Някога ни газеха, защото нямаше с какво да се откупиш, защото си говедо някакво, селяк. А сега кой мисли да се прибере на село! Из градовете ще се пръснем, ще заловим алъш-вериш, занаят някакъв. И ние да разберем защо са били двайсет години по гори и кърища.

„Вървете, майната ви!“ — би рекъл; усети, че са прави за себе си, а не го грееше тяхната правда. Но наместо туй се запазари, без да разбере как стана тя — сякаш се силеше да отложи часа на свободния разбойник.

— В какви градове ще кондисате, да чуя? Ще изкарате златото си наяве, та утре да го обере друга дружина, че и моята може. Кой купец прокопса посред размирието?

— Беше тя! — вметна беглецът. — При Пазвантоглу купците са на почит; другите градове пази шарампол. То в село вече е мъчно да влезеш, камо ли в град! Късмет имахме ние с Долна Тракия, тук за нас какво остана? Проста работа. Свърши тя…

— Коя свърши? — като ужилен се оттласна Кара Фейзи. — Така ли свършва тя? Пазвантоглу държи половината Подунаве, половината Белградски пашалък, половин Влахия. Кой е Пазвантоглу? Наш. Докато него не събори Портата (на̀ да видим как ще го събори!), не може да свърши кърджалийското. Ами Долна Тракия? След година да минем оттам, нови чували злато ще отнесем.

— Няма! — с ожесточение рече беглецът.

— Защо?

(Ама Кара Фейзи спореше, пазареше се, обещаваше плячка наместо победа!)

— Няма! — повтори беглецът. — Идущия път ще заварим и Долна Тракия в шарамполи, ще видиш!

— От аяните се уплашихте — насмешливо каза главатарят, дано не поличи, че и него плаши съюзът на уседналото размирие.

— Не от аяните — без обида отговори беглецът. — Просто, изучи се народът, това е. Ако се биеш срещу паша някой, на такъв бой се вижда краят, печелили сме ги такива боеве. Раята е навсякъде, дома си е. С едно село се оправиш някак (прибереш, колко да вечеря дружината сух хляб), утре се бий за друго. Е, за всяко пладне и вечеря по село да вземаме, тъй ли?

— Ами! — избоботиха пет-шест гласа.

„По-рано взимахте по село за пладне и друго — за вечеря“ — щеше да отговори, но премълча. По-рано си беше за по-рано.

— Ваша воля! — заключи.

— Не ни запомняй с лошо!… — заглади остротата на предишните си думи беглецът.

(В това Кара Фейзи забеляза следа от старата му близост с Вели. Нима разказвачът на анадолски масали щеше да остави по-дълбока следа всред дружината от Кара Фейзи?)