Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Така го завари една вечер вестителят, яхал без почивка от Странджа до морето.

— За какво толкова си се разбързал? — попита главатарят.

— Работата не търпи; преди два дни уловихме език.

— Чий?

— Важен. От Тръстениклията.

— Тръстениклията? — процеди главатарят. — Толкова ли е важен Тръстениклията?

— Тръстеникли съюзил срещу тебе аяните от Тракия и покрай Бяло море. За да не те пропуснат назад, това искал.

Гончията едва ли подозираше колко важна бе новината му. Десетките чака̀ли (всеки заграбил по каза или нахия, спотаен зад гърба на дружината си, навикнали на лесна плячка, вечно враждуващи един против друг, забравили вълчото време и вълчия живот чака̀ли) бяха се обвързали в съюз. Кое е обединило тази паплач, превърнатите в деребеи разбойници? Страхът пред единака.

Само големият главатар още пречеше на захитрялото размирие; разнасяше пожара на чистото, непомътняло кърджалийство. „Ако нямаше Кара Фейзи (мислили са навярно и Тръстениклията, и Сирозлията, и Токаджиклията, и Емин ага Хасковски, и Абди ага Сливенски, и Сейфулата от Айтос), всички хаирсъзи ще станат аянска дружина, ще стане аянска цяла Румелия. Тогава всеки селянин ще знае, че не може се отърва от аянски данък, от аянска ангария и служба — няма къде да върви. Кой главатар да го поведе на грабеж из нашите кази. Друго ще бъде и размирието: уседнало. Грабеж по закон и ред. Ще си разделим Румелия по синорите, по синорите и ще сме спокойни: дотук съм господар аз, оттука — ти.“

Знаеше си, че това бе мечтата на аяните; от големец като Тръстеникли до измет като Сейфула Айтоски. Но си викаше, че по-скоро реките ще потекат към планината, отколкото да намерят общ език аяните. Как ги е склонил Тръстеникли, какво…

— Какво им е обещал, да чуем? — попита.

— Обещал им твоята плячка от Долна Тракия. И от Стамбул плячката; казал им, че си влязъл в Стамбул.

— От Стамбул ли? — Само дето не се изсмя с глас. — Защо не дойдат да си я вземат от Стамбул?

— Плячката е много и без Стамбул!

— Много е — съгласи се безразлично главатарят, сякаш говореха за трици.

— Трябва да я отървем! — настояваше гончията.

— Върви, кажи на бюлюкбашиите — вече разпореждаше главатарят. — До среднощ всички да бъдат готови! Тия, дето са се пръснали, ще приберем на минаване!

— Нека ги чакаме в Странджата — подсказа онзи.

— Никаква Странджа! Аяните са тъкмо около нея. Ще гоним Балкана!

Онзи потъна във вечерта, без да продума; не му се вярваше, дето склони главатаря да зареже Стамбул — всички се бояха, че Кара Фейзи не ще се откаже от ината си.

А главатарят се радваше, че една трета сила (не Кара Фейзи и не Стамбул) го принуждава да остави незавършен своя двубой с града. И още: радваше се, че ще потегли посред нощ. За да не вижда на тръгване стамбулската стена.

Балкана стигнаха за три дни. Няколко часа спряха в стана на Странджата, колкото да приберат плячката, струпана там. Добре, че водеха цели табуни коне от чифлиците на Долна Тракия — как иначе биха отнесли неизброимото имане?

Изтегли се тъй бързо от Тракия, че аяните останаха със захапан пръст; докато съберат дружини и вдигнат раята си, Кара Фейзи отмина. Нека го гонят из Балкана!

Нямаше да го гонят, то се знае. Аяните бяха правили сметка да налетят Кара Фейзи изневиделица, докато е залисан с плячката. Не успяха: движенията на големия звяр бяха все още твърде пъргави. Но главатарят подозираше, че тяхната аянска паплач не ще го пропусне назад в Тракия дълги месеци.

Кара Фейзи стигна Балкана при Казанлък, изкачи го през Свети Никола и спря на стан някъде към Бузлуджа. От голия гребен главатарят виждаше цяла Тракия и хълмистата равнина на север; ноще там примигваха села, спотаени зад шарамполите си. А полето бе черно и безлюдно: размирието разби Румелия на малки островчета живот, всяко само за себе си, само в себе си, със своя отбрана и своя власт. Вън от тях бе земята, отстъпена на метежа. Но какво струваше тя без хора, за какво тази гола земя? Дали заради гордото съзнание, че си я оголил и опустошил ти, брезнишкото дьонме, отритнато от свои и чужди?

„Е, и? Какво от това? — искаше му се да попита някого, пък по-право трябваше да пита себе си: — Е, и? Какво от това?“

Бе тръгнал да мъсти за робската мъка. Намаля ли от туй мъката на робите? „Да! — отговаряше си. — Сега до роба не стигат ръцете на Дивана. И из стотици села раята има своя власт: по един коджабашия, по петдесетина-сто сеймени, своя кула, свой хендек.“