Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Изкачи бавно стълбите — не бързаше за гледката, която го чакаше горе. Две десетилетия (тъкмо колкото трябва на Кара Фейзи, за да стане най-големият главатар в Румелия) Селим хан беше слушал и говорил само за размирието, изпращал срещу му походи, раздавал му санове и почести; беше се спазарил позорно с неговите вождове и наемал убийци против тях. Но за първи път през тия две десетилетия Селим хан щеше да застане очи в очи със самото размирие.

Като насън прекрачи прага на стражницата. Погледът му търсеше пролука по стените. Намери я: на всеки от трите външни зида чернееше прозорец.

Упъти се към западния. Облегна чело върху камъка.

Навън се стелеше тъмносиня нощ, без граница между земя, море и небе. В такива нощи на Изток (това неочаквано мина през ума на Челеби Мехмед, който беше обиколил Изтока от Багдад до Исафхан, Самарканд и Йемен) ашъците говорят най-хубавите си стихове, докато им приглася сазът, защото през такива топли, свежи, меки пролетни нощи всечия душа широко се отваря за красотата на стиха. През такива нощи, напоени с очакване и трепет, барабаните обичат да крадат жени, защото в такава нощ най-хладната жена отстъпва пред пролетта и се отпуска без вик в ръцете ти.

Нощта навън малко напомняше ония. Сякаш двамина надничаха към преизподнята — тъй зловещо изпъстрена от големи и малки огньове бе тъмната синева.

Май нямаше село на ден път от Стамбул, което да не гори. Светлите петна — колкото по-далеко, толкова по-дребни се губеха на запад и север. Гореше цяла Долна Тракия, последната читава част от Империята.

Селим хан не знаеше как изглеждат в този час селата, чиито пожари виждаше оттук, — нему бе неизвестно истинското лице на смъртта. Но Челеби Мехмед, воювал в четири войни, си го представяше: пращене на сухи от времето греди; вой на горещата тяга, дето издига във вихрушка сажди и пепелак; трясък на покриви и стени, когато се сриват; ужасен плач на дечурлига и писък на жени; безумен тропот на изтървани, заградени от огъня добичета; уверено прелитащи през пожарището сенки на сръчни убийци… Огън и кръв.

— Огън и кръв… — повтори като в унес Селим.

Види се, Челеби Мехмед бе изрекъл последната си мисъл, без да усети.

Везирът откъсна очи от Долна Тракия и се вгледа в султана си. Винаги си мислеше, че Селим не ще издържи — въпрос бе само дали ще полудее сега, или след месец, след година. От първите дни на познанството им, та до ден-днешен Челеби си повтаряше, че не е срещал другиго с тъй жадна за красота, изтънчена душа. И на този човек падна жребият да живее във въртопа, да бъде султан на държава, управлявана от ужаса; за един живот да стане свидетел на жестокост и грозота, каквито не бе запомнила дори много изстрадалата балканска земя.

„Не може да не полудее, няма как“ — разсъждаваше Челеби Мехмед; с боязън пристъпваше към всяка своя среща със султана; боеше се да не го завари някой ден с празен поглед и див смях.

Нищо подобно: Селим бе същият. Тънкото, леко приведено тяло изразяваше уморено безсилие; изящното като персийска рисунка лице лъхаше величествена печал, а гласът — горчивина. Челеби Мехмед не проумяваше, че Селим вече се срасна с мястото, което бе му отредила историята: пред себе си и пред света той играеше един странен, невиждано трагичен владетел. Играеше го искрено, дори с нездрава наслада. „Аз исках да върна на Империята нейното помръкнало величие — сякаш говореше всяка негова усмивка, мекият напев на гласа му. — Но Империята отхвърли моята добра воля. Поданиците ми не се насищат на моето страдание. И ето ме, обречен, примирен, аз чакам присъдата на времето: след всичката грозота, която то ми поднесе — и моята грозна смърт…“

Колкото и тежък, жребият на Селим имаше своя особено удобна страна: султанът тъй обезоръжаващо признаваше безсилието си, че от него падаше всяка вина. Той беше жертва.

Наред с руския цар, с Бонапарт, с княза на Влахия, наред с другите сановници от Големия и Малкия диван Челеби жалеше своя неудачен господар, бе готов да поеме върху плещите си всяка тежест, която би облекчила него.

Но сега то беше невъзможно: за първи път султанът бе принуден към пряко действие.

Селим се разхождаше от единия до другия ъгъл на стражницата, без вече да поглежда към прозорците; бе узнал за размирието каквото трябва: везирът мълчеше чинно, сякаш броеше първите владетелски стъпки на халифа.

— Извикай началник-стражата при Едирне капусу! — нареди Селим.

Началникът — тантурест, като всички добре уядени стамбулски еничари — лъхтеше повече, отколкото бе заморен; чак избърса чело, върху което нямаше пот.