Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Конят пи дълго, след това вдигна глава. И точно когато малкият щеше да го улови за юзда и го поведе назад, животното рязко се дръпна, изопна врат, изцвили. Веднъж, три пъти. В този глас имаше толкова тръпен копнеж, та момчето усети, че конят издава неговата мъка, спънатия устрем напред, надалеко.

Тъй останаха още много време накрай село. После момчето видя как огненочервеното в конските очи потъмня до теменужено, а големият, тъжен гледец сякаш угасна. Мракът разкъса нежната нишка, която за няколко часа беше свързвала двамата, бе ги превърнала в едно желание: напред, надалеко… Аргатчето чу отново всекивечерните шумове на селото, отново под ризата му плъзна всекидневният страх пред господаря. Вече без да се погледнат, без да се допрат, тръгнаха назад едно добиче и един слуга.

Кара Фейзи си го припомни между равния тропот на копитата. Не с тия думи (големият главатар не помнеше в думи). През паметта му вървяха цветове и звуци: лай, тъпи удари, удари, звънко цвилене, огън на залеза и теменужено-дълбока вечер.

Навярно си мислеха за него — нали нямаше човек из Румелия, който да не мисли за Кара Фейзи, — че по пътя го е тласнало някое грозно нещастие: баща, набит на кол, насилена пред очите му майка, живи одрани братя или отвлечени сестри. Никой не допускаше, че от един аргатин може да излезе разбойник — най-големият разбойник на времето си — заради нещо тъй дребно: орач и волове, които бавно зарастват в браздата, един красив кон, който цвили протяжно след вечерен водопой.

Както и да им разправяш, не биха повярвали. „Къде му отива краят — ще рекат, — ако всеки, дето води воловете на баща си, стане разбойнишки главатар?“ „А нима всеки — отговори им, — дето е имал набит на кол баща и насилена майка, е станал разбойнишки главатар? Та тогава биха живели хиляди Кара Фейзи, пък той, както се знае, е един.“

Защо хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло.

Четвърти ден яздеха на юг. От години бе чакал този поход; говореше ли на дружината, думите му завършваха неизменно: „Докато не опра до Стамбул…“ Всички мъже под негова заповед знаеха, че крайна цел на техния безцелен наглед вилнеж е Стамбул. От ден в ден дружината на Фейзи се наливаше, от безредна сбирщина се превръщаше в истинска войска на размирието. Пред очите ѝ разбойникът Фейзи израстваше до военачалник.

Той яздеше сега пред тия пет хиляди саби, за да бъде насаме с огромната си гордост: един разбойник отиваше срещу столицата, разбойническа войска вървеше из пътя на големите завоеватели, привличани, откак свят помни, от блясъка на Константинопол.

Главатарят се догаждаше, че този поход крие смътна опасност. Опита да я претегли. Беше след победата над бостанджибаши, преди седмица. Още една негова победа към многото други.

Но главатарят знаеше, че тя не е обикновена. Между Странджа и Стамбул — така е открай време — стануваше една голяма войска: бостанджиите на бостанджибаши. Сега вече я нямаше; без защита лежеше Долна Тракия досами вратите на Стамбул. Това бе случаят, единственият.

Цяла нощ Кара Фейзи лежа буден край самотния си огън. Ако някой преди десетина години би му предрекъл, че ще дойде такава вечер (когато ще се бои да обере плода от една победа), едва ли би повярвал.

Но преди десетина години всичко беше друго.

Долавяше, че в Румелия нещата взимат нов обрат: главатарите се превръщаха в аяни, кърджалиите в аянски дружини. Само Тракия живееше без власт — бойно поле на Кара Фейзи. Докога? И с какво трябваше да завърши това? Защо от месеци в стана на големия главатар не беше дошъл нито един нов войник?

Отвърна очи от огъня. Нямаше кой да отговори на въпросите му. Никой — след смъртта на Вели, разказвача Вели… Вели. Засмя се към черното пролетно небе при мисълта за оня карагьозин; знаеше си какво би му отвърнал той: „Голяма работа! Щом всички са тръгнали да си сядат на задника — ще седнем и ние. Лошо ли е?“ На Вели му беше винаги лесно, защото оставяше да го носи вятърът.

„А ако аз не се оставя да ме понесе? — разсъждаваше преди четири вечери Кара Фейзи. — Ако не уседна и едничък продължа да шаря из Тракия, сякаш времето не се е сменило?“

Ами че да. Кой би му попречил? Дали Селим хан със скапаната си войска?

Само да не беше походът към Стамбул. Целта, подир която не знаеше какво ще последва.

Би могъл да го отложи и изчака. Да залъже себе си, че не му е още време — Пазвантоглу би постъпил тъкмо така, за да запази самоувереност. Но Кара Фейзи беше се издигнал върху гребена на метежа, той бе свързан със съдбата на хилядите, потеглили срещу Стамбул. Никакви въпроси и предчувствия не му позволяваха да отстъпи. Беше се родил е размирието и трябваше да свърши с него. Нямаше избор.