Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Свободен си! — обърна се той към владиката, но отбягваше погледа му. Ако някога нещо ти потрябва, потърси ме!

Двамата се озоваха на улицата. Все пак Софроний не отвори уста, без да хвърли още едно око назад; дали ги не следят. Чак тогава рече:

— Намерил Пазвантоглу кого да стряска, ами! Ще затваря, ще коли! — Дори спря насред улицата и изгледа ученика си с бодри очи. — За къде е негова милост без християнски архиерей във Видин?

— Аферим, отче Софроние! — каза Добри думите, които няколко пъти беше си повторил наум.

— Няма какво толкоз аферим — уж отхвърли похвалата, но полича, че я намира на място. — Важното е не да си юнак за щяло и нещяло, ами да знаеш кога да се изтичаш. Натясно е Пазванджията, натясно… Не бих искал сега да съм в неговата кожа.

Добри остана зяпнал, не чакаше такова заключение. Имаше ли човек в Румелия, дето не брои Пазвантоглу за най-силния господар, за щастливия победител над Портата?

А в туй време Осман Пазвантоглу заповяда на стражата да не пропуска никого, превъртя ключа на одаята си. Внезапният гняв, жестокото чувство за поражение бяха преминали; видинският господар усещаше само изнурение, сякаш се връщаше от дълъг път.

Полежа, притворил очи, без мисъл. Започваше да го унася. Както всяка привечер, идеше треската…

На следната заран господарят извика Калиник — той пишеше писмата му на влашки или руски.

Архиереят се поклони по-ниско, отколкото позволяваше духовният му сан. Бе едър, още млад, червенобуз и чернокос — повече би му отивал хайдушки каяфет, нежели расо.

— Какво ще заповяда, твоя милост?

— Седни! Ще пишем.

— До кого да е? — осведоми се Калиник.

— До руския цар погледна го в упор Пазвантоглу.

Въпреки мълвата (разнасяна ловко от самия Калиник), че между двамата имало голямо приятелство, господарят презираше своя слуга, срамната му готовност да служи.

— Сегичка.

Калиник прие и последните думи на Пазвантоглу, като че всеки ден е писал на царе.

Седна, подостри перо, впери в господаря кръглите си, предани очи със сенчица низост в тях.

Потънал в стола насреща му, Пазвантоглу изглеждаше като всяка божа утрин бръснат, в снежнобяла свилена риза, непроницаем. Със своя ум на калугер и мазник Калиник не би отгатнал какво преживя господарят му предишната вечер. Но то и не личеше.

— Това писмо ще подпише Софроний, нали, твоя милост? — пак не успя да потисне любопитството си Калиник.

Пазвантоглу отмести поглед към прозореца.

— Няма да го подпише той — отсече хладно.

(Мигар бе осъзнал, че треперливият поп се наложи нему, на всесилния; че Софроний — може би сам в цяла Румелия — предугаждаше истината за Пазвантоглу?)

— Започвай!

„Общата радост на разни народи, поданици на Ваше императорско величество, простиращи се до края на цялата земя, свидетелствува за твоето отеческо правосъдие и изобщо за твоето премъдро управление над поданиците ти. Заради това всички народи те прославят и облажават твоите поданици. Кой би бил този, който — слушайки отвсякъде за премъдрите ти и божествени деяния — не би те назовал с радост свой господар, цар и отец на ония, които очакват от тебе спасение? Изповядвайки това на Ваше императорско величество, изпращам ви просбата си да благоволите и ме причислите към вашите блажени поданици.

„Не, наистина — мислеше си Калиник, докато пишеше, макар да не мислеше често, — наистина Пазвантоглу не знае къде да спре, вземе ли да се прави на карагьозин…“

Копитата равно отмерваха часове, дни. Вече четвърти… Беше така привикнал към този равномерен тропот, та му се струваше, че чува не конски копита, а ударите на своята кръв.

Често, когато погледнеше дружината и забележеше, че поне половината конници дремят яздешком, бе се чудил: те пропускаха в полусън щастието, на което той не се насищаше — безцелния и безкраен бяг.

Чудеше се още, че има главатари из Румелия, дето яхат не като него — далеко пред цялата дружина, — а сред нея, та да не попаднат на вража засада. И те пропускаха много: това, да се усещаш не частица от многокрако и многотропотно цяло, ами да яздиш, сякаш един на света. Пред тебе да се огъва и разстила Тракия, Румелия, земята: конят ти да праши леко, като че не допира пътя, а ти да се навдигаш и отпускаш в неговата стъпка, в неговата тръпка самичък, необвързан, недоловим.

Един кон и един мъж.

Защо сега се сети за това? Нима чувствуваше, че тоя бяг — върхът на цялото разбойнишко препускане — е връх и на живота му, че в тези няколко дни се сбъдва всичко, за което бе сънувал наяве? Походът към Стамбул. Към Стамбул яздеше петхилядната конница кърджалии, а триста аршина пред нея брезнишкото дьонме, големият главатар Кара Фейзията.