Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Добри бе останал раздвоен. Как да се съмнява в чистотата на архиерея, в дълбоката му верска ревност? Но Добри неведнъж забелязваше, че и тази чистота, и тази ревност не се съчетават твърде с църковния канон; за Софроний по-неотменен беше законът на съвестта му. Щом нещо не влизаше в разрез с нея, наставникът нехаеше как ще го оценят хората и църковният клир.

Спряха ги стражите пред къщата в Мустафа Паша сокак — двама едри балканджии:

— Ти вече си владиката, явно. Ами този кой е?

— Гавазинът ми — не се смути Софроний. — Може ли владика без гавазин?

„Та това ли е конакът на Пазвантоглу? — помисли си разочарован Добри. — Че той може да си построи конак, по-голям от бейлербейския в София! Защо се е сврял в дядовата си къща?“

Добри не предполагаше, че Осман Пазвантоглу се чувства на завет само тук; пет боя високите стени на крепостта, двата дълбоки рова, разните подвижни мостове и табии му се струваха ненадеждна защита, сравнени с къщата на Мустафа паша сокак. Затуй някак я попререди, настани в долния ѝ кат стражата и оръжейната си, а в горния — работната си стая и селямлъка.

На чардака архиереят за малко спря; за Добри не остана скрито, че Софроний събира смелост. Не беше лесно да застанеш пред Осман Пазвантоглу — бунтовника, заплашващ целостта на една империя. Но и сега, както вече много пъти, Софроний някак твърде бързо надмогна плахостта си; в погледа му светна закачливо пламъче: „Иде големият сеир!“

Одаята отвъд малкото преддверие беше широка, светла, до синьо белосана — по-раншният харемлък на Фатма. Върху голяма маса, която заемаше почти половината място, бе струпана камара книжа, която почти криеше онзи, дето седеше зад масата.

Едва дочакал гостите да влязат, той се изправи. Добри усети сърцето си да спира: стоеше срещу господаря на Видин.

Сух, по-скоро дребен на ръст, Пазвантоглу изглеждаше към четирийсетте. Облечен беше като всеки еничарски ага, но без белезите на оджака, без всякаква украса върху тъмносините си дрехи. Хвърляше се на очи само ризата му — от тежко, снежнобяло, свилено платно.

Видинският господар беше гологлав (Добри се сети, че за първи път вижда гологлав турчин, те нали като да спят с чалма). Косата му, вече попроредяла, бе пепеляворуса, на такава коса белите косми не личат. Дребни, неопределени по цвят очи, нос остър и с необичайно бели ноздри, тясна челюст — всичко в това лице би било твърде оскъдно, ако не беше изразът на проницателност, ум, хладнокръвие, решителност, едва прибулени от тънка умора.

Прехласнат във видинския господар, Добри пропусна думите, които той размени с наставника му, обичайни думи на приветствие. Сега Пазвантоглу покани гостите да седнат на миндера, а сам остана зад масата си. Така лицето му беше поне педа над техните, та гледаха някак изотдолу господаря.

Щом се отпусна, Пазвантоглу придърпа върху раменете си подплатения халат. На Добри това се видя странно — в одаята беше топло до немай-къде, а Пазвантоглу сякаш мръзнеше. Като че мръзнеше и гласът му, невисок, скриптящ.

— Добре ли настаниха твоя светлост? — обърна се той към Софрония с почит, която един мюсюлманин не дължи на гяурски духовник.

— Благодаря на бога и на твоите грижи, няма от какво да се оплача. Аз не смятам да годинясвам във Видин. Калиник ме помоли…

— Зная — прекъсна гр Пазвантоглу. — Онова, дето ти е писал Калиник, не е негова молба; моя е. Аз познавам учеността ти, доброто име, което имаш между духовници и паство. Бих поставил направо тебе за владика на Видин, но съобразих: патриархът не прощава никому, който служи на Пазвантоглу. Дано склониш да служиш, докато Калиник бъде ръкоположен. Това е всичко. Не всичко. От мене ще имаш плата петнайсет хиляди гроша на година.

— Сполайти за милостта — отговори Софроний, — ти не знаеш, че туй съм търсил цял живот: да не обикалям като просяк, дано прибера владичина, дано помина от треби. Сега вече ще попиша на мира. Макар някои да рекат, че съм го сторил за пари. Нали и аз, и ти имаме душмани.

— Щом веднъж си влязъл във Видин, твоя светост, късно е да мислиш какво ще рекат някои. Видин стои срещу Портата; кой не ще хвърли камък върху нас?

— Право — съгласи се владиката.

— Но няма да е все така! — сякаш спореше с някого Пазвантоглу. — И Видин трябва да има приятели!

— Разумява се — неопределено отговори Софроний.

— Портата направи от нас свои най-върли врагове, наш ред е да се свържем с останалите врагове на Портата. И преди всичко — с Русия.