Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тримата пътници вече от час стояха на влашкия бряг. Бяха наклали огън, за да известят за пристигането си.

— Някой иде — рече по едно време най-младият. — Забелязали са ни.

Наистина: от вратата към Дунава бяха излезли двамина. Пътникът в шейната се прекръсти, като че му предстоеше тежка работа. „С бога напред!“ — каза на себе си:

Двамата видинци се появиха подир доста още пред огъня. Тъмни, остри очи измериха пътниците. Сетне единият от крепостта попита на български:

— Владиката ли иде?

— Владиката — отговори младият. — Писмото да покажем, а?

— Няма какво на нас. В калето ще ви го искат.

Накачиха се в шейната, коларят свали чуловете от конете, подвикна им и бавно се заспускаха към леда.

Вървяха мълчешката, докато в мълчанието доловиха тътен. Отначало не разпознаха звука: тъй необичайно кънтят подкови по твърд лед. Още малко, чу се и пръхтене; още малко — сподавен говор.

Толкова пъти Добри беше срещал размирието: вече години то изпълваше всеки час на българина — защо за Добри продължаваше да бъде нещо необикновено, неповторимо тържествено?

Тъмните, тихи конници отминаваха покрай шейната, като че се стапяха в нощта, а Добри ги отглеждаше с някаква щастлива усмивка.

— Стъпиха вече във Влашко комай — обади се владиката, нему дългото мълчание винаги тежеше.

— Комай — безразлично повтори единият от Видин.

Обичайни събития предхождаха това пътешествие на врачанския владика: Софроний отново беше бягал. През месеците на обсадата целият край между Балкана, Тимок и Дунава се превърна в ад — в безчислени малки битки между аскер и селяни. След като се влачиха насам-натам по гори и бърлоги, Софроний една заран обяви на Добри, че тръгвали за Арбанаси, при сина му. Там щели да дочакат, дано се замете Хюсеин паша.

В Арбанаси стигнаха през есента на хиляда и осемстотна година. Намериха селото (богатото и охолно преди Арбанаси) разсипано до основа. Къде кърджалии, къде султанов аскер бяха му видели сметката.

Добри се боеше да не би душевната теснота отново да налегне Софрония — всяка следна заран владиката се навдигаше по-немощен; мъчеха го страданията на децата му. Докато една вечер — всички вече спяха върху рогозката — наставникът го сбута:

— Утре тръгваме.

Колко често през последните години Добри бе чувал това „тръгваме!“ Тъкмо когато послушникът си мислеше, че утре Софроний я се вдигне от постелята, я не, той нареждаше: „Тръгваме!“ Отде извираше тая непресъхваща воля за действие, надеждата, че другаде ще намериш онова, дето напусто си търсил цял живот: малко спокойствие, повече хляб за своите.

— Накъде? — попита само Добри.

— За Влашко.

А във Влашко не беше по-леко, отколкото отсам. Уж манастирите отвориха гостоприемно врати пред учения архиерей, но и манастирите нямаха мира — през седмица през реката преминаваха дружините на Пазвантоглу и плячкосваха цяла Олтения.

Друг да е, би предпочел все пак Влашко пред Румелия — във Влашко има поне къде да бягаш: оттатък планините, дотам размирници не бяха стигали. Но Софроний изкара около месец по манастирите и Добри чу познатите думи: „Утре тръгваме!“

Този път не ги прие мълчешком, понеже се боеше, че старецът не ще изтрае още едно зимно пътуване.

— Къде ще се денем по такава зима, отче?

— Наблизо. Във Видин.

— Що думаш, отче Софроние! Толкова години бягаме от Пазвантоглувите, сега ще се наврем на самия Пазвантоглу в ръцете!

— Нагласих аз нещо, ама нарочно не ти обаждах. Дост един имам, още от Зограф: Калиник. Беше игумен на Мъркуца, ама оплел нещо сметките, та патрикът го отлъчи. А Пазвантоглу, след като посече Григория Видински (помниш, уловил го беше, че е съгледвач на Селим хан), извика във Видин Калиника.

— Та тогова ли орман-папас ще прави архиерей? Кой ще го ръкоположи, щом е отлъчен?

— Е, надявал се е Пазвантоглу, че ще склони патрика с две торби грошове, ама не би. Седи си сега Калиник във Видин, пък не служи. И християнията си няма пастир.

— А нам какво от туй, отче?

— Като научил Калиник, че съм в Олтения, писа ми той: да вървя във Видин, нищо че съм владика врачански. Види се, Пазвантоглу държи да ме има при себе си — нали все нещо се докарва пред християнията, пред християнските владетели.

— Ти премери ли, отче, как ще излезем из Видин, щом веднъж влезем? Пък и за патрика, за султана твоето ще бъде непокорство. Ще отлъчат и тебе, що ли?

— Нека! — внезапно дръзко отряза Софроний. Важното е, мисля си, народът да има пастир, дето милее за него. Нали сам викаше, че първите са за това: да изстъпят от името на рода си. Къде, ако не във Видин, на българите трябва такъв човек?