Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Защо? Не разбирам защо. Та по този начин Портата насила печели привърженици за Пазвантоглу!

— Започвате да питате, нали? — меко отбеляза Иван. — Тогава нека говорим другояче, точно.

Непознатият се усмихна вече без недоверие и превъзходство — открито. Харесваше му, изглежда, че има насреща си човек, когото трудно би подвел.

— Да — каза той, — нека заговорим другояче. Искам да знам какво е отношението на християните в Румелия към бунта на Пазвантоглу.

— Предполагах. Това трудно бихте доловили, ако не посетите Румелия. Може и да не го доловите и ако живеете дълго в Румелия като чужденец. Знаете, на тази земя, българската, всичко е по-сложно, по-малко явно, отколкото другаде. То често е скрито и за нас, синовете ѝ. А най-сложното, на което съм бил свидетел, е отношението на народа ни към Пазвантоглу.

— Казват, Пазвантоглу се радвал на популярност у вас.

— Това е твърде просто определение. Християните — мнозина християни по-точно — подкрепят Пазвантоглу. Те попълват дружините му и избиват султановите фуражири, разстройват пътищата и подвоза към Стамбул, довеждат Портата до пълно безсилие.

— Впрочем потвърждавате нашите сведения?

— Не. Всичко това още не е доверие, нито упование. Пазвантоглу преследва някаква своя сметка с невиждано доброто си отношение към раята. Вие и аз я знаем.

— Той се старае да донастрои християните срещу Портата, да си послужи с българи и сърби, за да…

— Така, така. Както ви казах, вие и аз знаем сметката на Пазвантоглу. А по-добре от нас я знаят хилядите българи и сърби, които му помагат.

— Допускате ли? Представете си тяхното равнище!

В Плевен се натъкнах на градските стражи. Поразиха ме; ако човек би ги срещнал из пътя си, ще се стъписа. Това са истински…

— Разбойници, искате да кажете.

— Да. Тъмни, жестоки хора.

Иван отмести поглед. Засегна го лекотата, с която чужденецът оценяваше българите, с която взимаше улегналото страдание за тъмна жестокост.

— Грешите — произнесе сухо той. — Вие наистина знаете твърде много за нас, за да повярвате, което ще ви кажа. Повтарям: за същите тези плевенски стражи сметката на Пазвантоглу е по-ясна, отколкото за нас двама.

— Изумително! Твърдите, че демагогията на Пазвантоглу не ги увлича? Че те не вярват в неговите революционни мерки?

— Не вярват, мога да се закълна! Не на Пазвантоглу или на Селим хан — българинът от столетия никому и за нищо не е повярвал. Защо да вярва? Той знае.

— За Пазвантоглу говорехме. — Непознатият бе недоволен от обрата в разговора. — Вие твърдите, че селяните не му вярват. Защо служат на делото му тогава?

Доведе го до ярост съзнанието, че и този, както безброй срещнати досега чужденци, на които се стараеше да обясни българина, ще отмине думите му. Загдето и той бе дошъл във Враца с някаква трета пък сметка.

— Защо мислите, че всеки трябва да плете кошницата си на наш гръб, а само ние никога не ще потърсим своето място в историята, свой път към човешки живот?…

— Нима този път минава през дружините на Пазвантоглу? — враждебно попита непознатият. — Дори ако приемем, че българските селяни мислят политически (според вашето твърдение), те избират твърде странни средства към своята цел.

— Избират! Какво говорите! Няма избор за българина! Представяте ли си какво е това — четири века без избор, тишина и мрак. Най-сетне тишината се разрежда; нещо става в Румелия — след четири века! Тогава българинът залага върху дървото, което му падне; бунта на един мюсюлмански честолюбец. Първото и единствено… Това е сметката на българина.

Но трябва да кажа — продължи Замбин, — че картината, която ви излагам, е опростена. Аз сам не се чувствувам дорасъл да изразя неимоверно сложните подтици на ония — тъмните и жестоки хора, непрочели нито една книга, неразговаряли с пещенски студенти и руски съгледвачи, — аз не съм дорасъл до тяхното разбиране за света. До тяхната проницателност.

— Вие ме смайвате — учтиво се съгласи непознатият. — Но думата ни беше за Пазвантоглу.

— А как искате да изясните успеха на Пазвантоглу, щом изключвате от задачата си причините за този успех: обстановката в Румелия? — злъчно попита Замбин. — Всичко, което протича днес, е кълбо от причини и следствия. Видинският бунт може да измени лицето на европейския югоизток, но най-малко значение в тези събития има личността на Пазвантоглу.

Изведнъж забеляза — чужденецът го гледаше с други очи. Иван не знаеше, че сега той си мисли: