Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

„Накъде?“ — преди всичко този: накъде? Какво ще стане с Видин, с хилядите непокорни, подали ръка на Пазвантоглу, със самия Пазвантоглу? Една победа — колкото и пълна — още не означава мир. Не ще има мир, преди един от враговете да види края на другия. А как ли би докарал Пазвантоглу края на Портата?

Не за първи път се питаше това, но по-рано бе намирал отговор. Той, Пазвантоглу — мислеше си, — ще обедини в два-три похода цялата ненавист срещу Селим хан и Стамбул. Единият ще потегли от Белград (ще го попълнят разбунените белградски еничари начело с Манаф Ибрахим), през София и Филибе той ще стигне Ксанти, вторият ще тръгне от Търново (ще го води Гяур Имам или Кара Мустафа), приел непокорните раи из Плевенско, Търновско и Габровско, той ще прехвърли Балкана и ще прецепи Тракия до Едирне; третият ще се смъкне покрай морето, в него ще са се влели размирните дружини от Добруджа и ниския Балкан — той ще опре някъде към Румели фанар. А сам Пазвантоглу начело на конницата българи и арнаути ще премине Балкана, ще поеме стария път и някоя заран ще се съедини с трите крила на войската си към Буюк Чекмедже, на Мраморно море. Господарят на Видин ще води със себе си Гирая, последния от дома на кримските ханове, тъй като нему по закон се пада престолът на Османовци, щом Османовци престанат да се плодят. И ще обяви на мюсюлманите, че отива в Стамбул, за да огласи законния владетел, а той, Пазвантоглу, ще бъде негов велик везир.

Така Пазвантоглу представяше бъдещето на Империята пред крале, царе и консули. Наистина те премълчаваха (владетелите почват да разговарят с някой честолюбец едва когато той успее — не по-рано). Но въпреки уверения глас на своите писма Пазвантоглу виждаше в замисъла си не едно бяло петно. Най-вече: отвъдморските земи на Империята. Ако той бе господар на Видин, в Сирия седеше Джезар паша, а в Анадола Махмуд Таяр и Чапаноглу. Нима те биха му подарили земята си? Нима разчиташе, че един Тепеделенли ще го признае с усмивка за по-силен от себе си? И как да повярва, дето в един безкраен низ войни и съперничества в гърба му не ще се вдигнат кърджалиите на Кара Фейзи, размирните селяни от Подунавето, сръбските хайдути — хилядите войници на метежа?

Фатма напусто бе го винила, дето изчислявал всеки свой ход години напред, без да признае, че с човека разполага непредвидима сила. През последните години Осман наистина разчиташе само най-близкия си ход, в надеждата, че тази сила ще му подари нещо решаващо.

Сега, облакътен върху перилата на Мустафа паша табия, видинският господар си мислеше, че никога не е вярвал искрено в такъв изход — не беше свикнал той на подаръци от съдбата. Затуй пращаше войска да граби Влахия и пълнеше хазната си със злато, затуй търсеше съюз с немци и френци. Трябваше му гръб, за да се опре и нанесе големия удар върху Стамбул.

Но през тая есенна вечер, когато береше душа, за да се удържи прав, Осман — всред трескавите си видения сякаш изведнъж застана лице в лице с истината: не Френската република или Хабсбургите — да беше зад гърба му сам аллах, Пазвантоглу не би изстъпил срещу Портата. Как можеше да остави Видин, четирите топли стени на селямлъка, където привечер прекарваше няколко безкрайни часове на треска, където го закриляше Фатма хатун и верността на най-близките му войници? Пазвантоглу — това бе Видин и нищо повече; Пазвантоглу не би понесъл въздуха извън Видин, страшните ветрове на размирието, незнайната опасност, откритата борба.

— Повече от десет години… Години на труд, загуби и печалби. Пазвантоглу не подаде нос из Видин, беше се окопал до уши в своя край. Познанието — невиждано дълбокото познание на един къс земя му беше дало права над нея. Тук всичко му принадлежеше; чифлиците и селата, хората, техният ум и сърце. Бе ги спечелил един след друг, над всяка от тия придобивки работи бавно, търпеливо, като златар, който точи бляскава нишка, грее я на огъня и извива, за да получи трептящо-прозирен накит.

Чинеше му се, че е зараснал за перваза на крепостта, когато треската полека отмина; посмя да се отлепи от стената, помести нозе, при все че тежеха като кютюци. И се затътра към стълбите.

Долу намери сили да попита стражата дали тази вечер е раздадена и халва — тъй бил наредил. Войниците отговаряха с готовност — тия разговори с господаря им бяха по-сладки от всякаква халва. На сбогуване Осман дори се усмихна, усещайки как се попукват сухите му устни.

Вървеше край крепостния зид; с облекчение би се опрял о него, но се боеше някой да не види — хубава гледка ще бъде видинският господар, облегнат като сляп просяк върху тояга на престолната си крепост!