Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Най-сетне стигна. Знаеше си, че към чардака го изпровождат двайсетина чифта очи, та се изкачи с най-голямата бързина, дето можеше. Чак вътре, в спарения селямлък, отхвърли кюрка и се простря върху миндера — омалял, почти отново несвестен.

„Никога не ще изляза из Видин, за да поведа поход от три крила… Не ще изкарам делото си, не ще доживея плода от десет години труд… Всичко премислих, всичко пресметнах, освен едно — че Осман Пазвантоглу е от плът човешка, болнава, измъчена и нетрайна…“

Рече си, че за първи път, откак се помни, ще заплаче. Със сълзи, отчаяно и сладко, като Фатма, която оплакваше в Кирза своята загубена родина. Но умът — последното ненакърнено в туй болно тяло — заработи привично точно. Прострян, кажи-речи, без свяст, Пазвантоглу съобразяваше, пресмяташе как да падне без поражение, да се укрепи върху земята, която вече му принадлежи.

Разбрал, че не ще изгради голямото цяло, той искаше да завърши своята дребна, но съвършена творба — независимата Видинска държава на Пазвантоглу.

Стените на Балкана чернееха тъй плътно, та не се разграничаваше сипей от скала. В подножието на тази непрогледност святкаха редки огънчета — прозорците на Враца.

Града той виждаше почти под себе си, защото къщата на Замбинови е в горния край. По-дребна откогато и да било му се стори Враца в предколедната нощ. Може би загдето тази вечер бе срещнал тъй много хора, забързани в нищожната си утеха, в стремежа да се свият край едно огнище и се радват, че са още читави сред разрухата на Румелия.

А малко ли бе то наистина? Да не би на Замбин да бяха чужди тия делнични радости, защото си нямаше никой, чийто живот да му е скъп? Какво искаше той — всички тези работни хора да зарежат грижата за дом и деца и да заумуват върху бъдещето на рода си, на Румелия, на Империята и света?

Дръпна се от язлъка, влезе си. Грабна го топлина — слугите не бяха жалили дърва, знаяли са, че господарят ще се върне настуден. Заръча им да сложат вечеря, хапна надве-натри (като всеки сам човек, хлябът не му се услаждаше). Бързаше да му останат повече часове за четене.

Чете дълго. Тази книга, някаква руска история, Иван бе купил наскоро, при последното си пътуване до Кишинев.

Жаравата в огнището изтля; съвсем редки, синкави пламъчета пробягваха по нея. Беше време за сън.

Замбин наметна джубе, отвори вратата, за да се изветри. Навън вдъхна дълбоко хлада на зимната нощ. Враца спеше. Бе угаснала и последната светлинка, та на Иван се струваше, че е някъде из планината, в овчарска или лозарска колиба.

Тъкмо щеше да се прибере, някакъв глух шум (из сянката при портите) го закова на място. „Както зад мене е светло, чудесен нишан съм“ — бе първата му мисъл; първата мисъл през кърджалийско беше винаги смъртта. Не посмя да мръдне, камо ли да се сурне назад; онзи в тъмнината би стрелял точно тогава. Стоеше, затаил дъх, и се взираше до болка в мрака.

Шумът не се повтори, но му се счини, че различава в сянката нещо. Дали човек?

— Кой е? — попита неуверено.

Тъмницата помълча и отговори още по-неуверено:

— Свой.

— Покажи се, щом си свой! — На Иван дойде смелост.

Непознатият глас го успокои; такъв глас убийците нямат.

Опипом из сянката изстъпи човек. В мрака не различи нито лицето, нито дрехите му.

— Качи се горе! — продължи да нарежда Иван. — Не бой се! И да не си наумил беля, защото не съм сам. Слугите…

— Слугите отдавна спят — довърши онзи с насмешка.

Може би се смееше на Замбин или на себе си; наистина бе смешновато туй дебнене в тъмницата — страхът на двама възрастни мъже.

Непознатият изкачи стъпалата, докато Иван държеше ръце върху пояса си, макар там да нямаше никакво оръжие.

— Свой съм, свой — говореше при това непознатият. — Изпраща ме Атанас от Тетевен.

От десетината му думи на Замбин се стори, че този човек не е наш. Заваляше приказката като сърбин или влах. Нищо чудно — размирието така изкаращиса хората, та беше обичайно да срещнеш другоземец в града си.

— Ела! — рече просто. — Влез да те видя!

Непознатият сне дългия си кюрк, отърси го от снега, чак тогаз прекрачи и притвори вратата зад себе си.

Двама стояха прави, измерваха се от глава до пети, все още неотървани от страха, смутени от необяснимата си среща. После очите на непознатия се плъзнаха с любопитство по стените, по лавиците книги, спряха на иконата. Свали калпак и се прекръсти.

„Не ще да е нашенец — разсъди Иван, — не е нашенски тоя обичай.“ И продължи да разглежда чужденеца.