Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Тежка е наистина короната. Особено ако искаш да я пренесеш през границата между две времена.

Такива разнообразни мисли вълнуваха през тия години владетели или селяния, но според всички Осман Пазвантоглу бе образец на честолюбие и воля за победа, беше цял изкован от студена пресметливост. Светът не откриваше никаква пукнатина в неговите построения. Умело, последователно бе изработил той своето дело — безупречно изглеждаше то.

И все пак.

Имаше един човек (във Видин при това), който със сигурност би доказал такава грешка. Той се наричаше Ламбро, а грешката — охтика.

За него знаеха, че бил левантинец, а то е все едно че нищо; левантинците не са народ — най-пъстрата и тъмна смес, изтърсена някога из женска утроба. Знаеха още, че бил лечител, знахар или дори доктор. Въпреки своята отблъскваща грозота, въпреки почти сивите си сколуфи той се носеше контешки, като подвижна златарска сергия. С една дума, приличаше на най-преуспяващия човек в крепостта.

Кой знае защо, все едно дали вървеше из видинските улици и мегдани, или пиеше кафе под някоя асма, Ламбро винаги изглеждаше притеснен, преследван от натрапчива мисъл; нерядко прекъсваше думите си на средата, за да хвърли бегъл поглед през рамо; нерядко, тъкмо когато зарът му тръгне, прекъсваше игра, за да се прибере.

Тайната на тия му превращения бе не дотам загадъчна — Ламбро боледуваше от страх. Струваше му се, че всяка негова крачка е следена и невидимо ухо подслушва най-невинните негови хвалби или табладжийски шеги. Навсякъде и винаги Ламбро чувствуваше зад гърба си сянката на видинския господар.

Той не подозираше доколко страховете му са основателни: едва ли в цялата крепост имаше друг човек, наблюдаван тъй внимателно и неотстъпно. За никого Пазвантоглу не бе издал такава заповед: да бъде очистен при първата не дума, а сричка, която произнесе по своята работа.

А работата на лечителя бе здравето на господаря, това видинлии се досещаха. Само не се досещаха, че здравето на господаря отдавна го няма никакво и Ламбро всъщност се занимава с господарската охтика.

Всичко започна през онзи ден — деня на голямата битка от голямата обсада; тогава за първи път Пазвантоглу усети как гърдите му теснеят и го притиска задух. Отдаде го на вълнението си — та нали тия три-четири часа щяха да решат изхода от цялото му дело! Не се прибра. Не напусна стражницата, докато взе да му се чини, че диша не с гърдите си, ами с гърлото — плитко, до несвяст недостатъчно.

Господарят опря чело о зида — тъй и тъй нищо не виждаше; цялото бойно поле се люшна и разля в мътилка. Той вдигна длан към устата. Направи го несъзнателно, но съвсем навреме, за да спре топлия поток, който извря някъде отвътре — където, сякаш стегнати в обръч, гърдите се бореха за въздух.

Сетне, вече залитайки, отпусна ръка, мярна кръвта по нея („Откъде тази кръв… чия е… нима моя?…“ туптеше мисълта му) и се смъкна върху плочите.

Първото, което видя след онзи припадък, бе Фатма хатун. Пренесли го бяха в селямлъка му — безчувствен, с облени брада и риза.

Не можа да вдигне глава; лежеше с полуотворени очи и се взираше в лицето на майка си — то сега бе тъй близко, та закриваше всичко друго; мислеше си, че от целия свят е останало само това лице, майка му…

Щом забеляза, че син ѝ иде на себе си, Фатма нареди да извикат лечители, изтри челото и дланите на Осман с оцетена вода. Той я гледаше: през полуспуснати клепачи и го обливаше благодат — струваше му се, че не може да умре, докато за него се грижи Фатма хатун.

После дойдоха лечители — шушнаха дълго помежду си и с майка му, — после си отидоха. След тях един сейменин обади, че сераскерът бил отблъснат; появи се сам Кондо, който бе отблъснал сераскера. И накрая, вече през нощта, Осман остана с майка си.

През тия часове двама бяха се държали, сякаш нямаше нищо особено в туй, дето Осман е повърнал кръв и загубил свяст. Чак когато се видяха сами, а Фатма подви нозе до леглото на сина си и притисна буза о хладната му длан, рухна цялата ѝ игра.

— Знаех си — проговори тя трескаво, — знаех… Ще продължава да ни мъсти и от оня свят…

Синът превъзмогна вцепенението, извърна лицето ѝ към себе си.

— Кой да ни мъсти? Какво ти е, майко?

— Тя… Гяурката… От нея е охтиката.

— Никога не си споменала, че е умряла от охтика…

Отпусна се отново по гръб, новината го зашемети.

— А баща ми? — залови се за слабата надежда. — Той беше як като дъб. Защо…

— Защо!

За първи път споменът не я разнежи, а събуди непознато ожесточение.