Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

— Нека аллах укрепи десницата ти!

Както трябваше да се очаква, благопожеланието дойде от Мустафа паша.

Хюсеин паша го отмина, за да срещне само един поглед: немигащо, сякаш не от двайсет крачки, ами от педя се тренчеше в сераскера Ало паша. „С кой акъл влизам в бой при ортаци като Ало? — помисли той. — Кой ще ме опази от него?“

„Не може да бъде! — избяга от страховете си. — Не ще посмее. Нали за да прибере своите кюрди дома, трябва да мине през Стамбул. Ако не беше то, отдавна би се омел изпод Видин.“

Тъкмо затуй беше и злобата на Ало: струваше му се, че се е натикал в сляпа улица и сам е отрязал обратния си път:

„Ще я видим ние тая!…“ — повтаряше си ядосано той, докато яздеше към своя стан. Но колкото и да се ядеше, не измисли нищо свястно; Ало паша беше войник до костите.

Боят започна около полунощ. Тихо, тихо пристъпваха през полето между двата рова петдесет хиляди мъже. Повечето бяха пеши — в такъв бой конят само пречи; конницата трябваше да следва пешаците и ги покрие, ако — не дай боже! — Пазвантоглу хвърли в боя видинските конници.

Изведоха своята войска из становете си (дори в решаващата битка всеки държеше да не смесва своите с хората на другия), та през полето пълзяха няколко отделни тълпи, разделени с тежка завеса от мрак и дъжд.

Тихо… тихо! Опипом. Калето беше вече близо, в тъмнината прозираха мътно виранлъците на Вароша.

И тогава — не, няма думи за ужаса, който сякаш подкоси редиците на войската — в мрака се изви високо самотен глас, сподирен незабавно от друг, от вой на стотици:

— Гадовете!!…

— Пазвантоглу ни бастиса!…

— Дръжте се!… Ни крачка назад!…

— Може и в гръб да са…

Ако е светло, ще бягаш. Но тъмницата бе така непрогледна, че никой не виждаше откъде и как е нападнат. Хилядите мъже престанаха да бъдат войска на Хюсеин и Ало паша, не се чуваше заповед (как ли ще се чуе!), не се разбираше къде са началниците и какво искат. Юрушът се разпадна на хиляди мъже, изоставени без водач и насока; всеки от тях поведе бой за себе си, за своята кожа.

Сам се биеше и Кюрд Ало паша, превърнат в прост войник.

Навярно петдесетина души се скупчиха около му — докъдето достигаше неговият глас. Из пътя си, докато се вклиняваше по-навътре във вражите редове, валията на Анадола губеше част от тия войскари или прибавяше нови към тях. Но нито за миг Ало не изпусна из ръце шепата свои хора.

С ожесточение, което идеше от дългите месеци обида, Ало бе изтървал всичките си бесове на кюрдски разбойник. „Насам! След мен!“ — крещеше до прегракване и под ударите на петдесетината му войници падаха навярно десетки.

Какво ставаше вляво и дясно. Ало не знаеше и не искаше да знае. Гъстотата на гърмежите, грохотът, дето затлачваше ушите му, го караха да мисли, че битката за Видин е в пълен разгар, а другите паши вече са се сблъскали с Пазвантоглувите. Наистина — Пазвантоглу не вкара в боя топове; откъм града не се чуваха изстрелите им. Целият бой като че се водеше тук, пред Вароша и първия ров.

— Към капиите! — викаше за стотен път Ало паша. — Към капиите!

Но тъкмо пряко пътя му към крепостните врати беше най-гъста тълпата видинлии — те отчаяно отстояваха подстъпите към града си.

Трясък, червени светлинки в мрака, звън на ножове, викове и ужасен плач на мъже — през ума на Ало се гонеха спомени за много боеве, но този му се струваше различен, неимоверно тежък и страшен. Ръката му отмаля — нали половината ѝ удари отиваха нахалост; конят му се препъваше на всяка стъпка, пръхтеше и се дърпаше; около коленете на валията се притискаха човешки гърбове — дали на свои, или на чужди? Чинеше му се, че воюва със самата нощ, с неизброимите ѝ безвестни опасности, и че не може да има победа в такъв бой, той навярно ще продължи безкрайно, а нощта не ще отстъпи пред деня, докато не умре последният войник под Видин.

Но тъкмо понеже чувствуваше, че победата е невъзможна, че срещу войнишката му доблест е изправен незрим враг — цялата слята с мрака вражда на Румелия, — Ало не отстъпваше. В яростта му се изля поколения таената завист на анадолеца към румелийците — към хората, живели в богата земя. Ръката му най-сетне сечеше тях — синовете на Румелия, които не знаят нищо за сипеите на Анадола, за мътните ѝ, заразени извори и прегорели пасища, за бавната смърт под писъка на суховеите. Ало мъстеше на Румелия.

Няколко по-светли петна пред коня му. По-тъмна от тъмнината купчина далеко напред… Ало виждаше! Нима бе дошла зората, нима можеше да има свършек тази пъклена нощ?