Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Дни наред Селим хан се надяваше, че Стамбул е жертва на лъжливи слухове. Докато стана съвсем сигурно, че Бонапарт е взел Александрия и Кайро и води неголямата си войска все на изток, към Сирия. Нямаше място за повече колебания — Селим хан нареди да натикат в Еди-куле (най-големия затвор на столицата) френския посланик и с дълъг, развълнуван, отчаян ферман извести правоверните, че халифът е заплашен от побъркани търсачи на приключения. Сякаш с това височайше писмо не държава обявяваше война на държава, ами нещастно влюбен се окайваше от незаслужената с нищо измяна на любимата си.

Хюсеин паша прочете фермана в своя стан. Зашеметен, султанът дори не бе приложил към него каква да е заповед за по-нататъшната борба срещу Видин. Трябваше ли Хюсеин да продължи обсадата, или да изтегли похода в отбрана на Стамбул от френците? Селим хан не отговори на този въпрос и когато сераскерът му го постави. Навярно с мълчанието си подчертаваше, че засега Видин е най-малката му грижа.

Ето как изглеждаше тази есен Видинското поле: на самия бряг стърчеше крепостта — нова-новеничка, едва поодраскана от гюлетата на пролетесния обстрел. В два големи полукръга наоколо се извиваха рововете — пълни до ръба с блатясала вода. Между и отвъд тях жълтееше есенното поле — пусто, утъпкано, мъртво. А оттатък втория ров стърчаха проредените шатри на похода. Покрай тях се тътреха недояли, озлобени войскари; влачеха поводи изпосталели добичета; ръждясваха топовете, колелата на каруци и ракли. Макар чумата да не свали повече от пет-шестстотин войници, чумав изглеждаше целият стан.

Бодри бяха само Пазвантоглувите, които продължаваха и през есента да излизат из калето, да се впиват между шатрите и да изсичат по петдесетина султанови войскари на налет. Аскерът лениво бягаше пред тях, търсейки спасение в близките кории, равнодушен към цял свят и най-вече към съдбата на Видин.

С такава войска и при такива изгледи капудан-паша Хюсеин реши, че е време да нанесе последен удар на крепостта.

Сераскерът сам не вярваше твърде в успеха си — и за слепец бе ясно, че походът не е вече никакъв поход, а под Видин стои отегчена, разложена сбирщина от хаирсъзи. Но не му се чакаше. В Стамбул сякаш бяха го забравили; Селим хан трескаво укрепяваше столицата срещу френските кораби; лично — казваха — осъмнал по табиите на Пролива, където заедно с низамските топчии нагласял мерника на новите оръдия.

Капудан-паша искаше просто да сложи край на безконечното разтакане под Видин, за да се завърне и пожъне сигурни успехи в отбраната на Стамбул.

Битката трябваше да започне през една от ония есенни нощи в началото на ноември, когато небе и земя се сливат в мокра тъмносиня, покривка и не ти се ще да подадеш нос изпод кожуха, камо ли да излезеш из шатрата.

Вечерта сераскерът нареди да бъде раздадена на войскарите цялата храна, дето я имаше. Изпитите, дрипави мъже, наклякали край огньовете, не вярваха на носа си: из казана извираше пара на овнешко. Стискаха с премръзнали пръсти паници, поднасяха ги неуверено на ахчиите дали не е сън? Но в паниците скоро задимя гореща чорба.

Докато върху чуловете белееше купчини истински пилаф, а ешкинджиите заразнасяха по хляб на човек.

Още не всички бяха привършили, когато се разтърчаха сеймените на сераскера: всички в капудан-пашовия стан! Ще рече, готвеше се юрушът на Видин.

Върху седлото на чистокръвния си жребец Хюсеин капудан-паша посрещна военачалниците с оная неуместна надменност, която му печелеше омразата дори на говеда като Мустафа паша.

— Началници на моята войска! — рече гъгниво (от студа носът му беше запушен). — Дойде и нашият час! Макар всички да знаем, че Видин е обречен, няма да чакаме естествения му край. Тази нощ с помощта на аллаха, под моите заповеди ще дадем последен юруш на крепостта!

По-нататък с още по-надути думи Хюсеин паша обясни своя майсторски замисъл: под прикритието на мрака войските трябваше да доближат безшумно Видин и да напънат едновременно всичките му врати. Така топовете на Пазвантоглу ще занемеят — кого ще мерят в тъмницата? А боят ще се пренесе из улиците на града. В успеха си Хюсеин паша не се съмняваше — около петдесет хиляди войскари щяха да вземат ума на стреснатите видинлии.

Военачалниците не бяха много въодушевени от сераскеровите думи. Всеки през последните месеци свикна да гледа Видин като нещо необикновено, призна в себе си похода за несполучил. Сега те се дразнеха от просташката самонадеяност на Хюсеин паша.