Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Ох! Чак сам усети болка, когато под него конят потръпна, натежа и сякаш залепна о земята. През последния час Първан успя така да се откъсне от нея, та сега тя му се стори враждебна — Първан стоеше със свои нозе посред боя. Като че смъртта на добичето прекъсна връзката между боеца и Кондовите. Около Първан се избистряше със заплаха опомнянето.

Но той не го дочака, почувствувал несъзнато, че ще му бъде краят. Изкара пищови от каниите на седлото, натика ги в пояса и се спусна подир пъстрата суматоха, из която стърчаха ездачи, конски шии и калъчи.

Тя се отдалечаваше, а Първан трябваше да не я изтърве, бе му останало още много за вършене, още нещо, най-важното, не знаеше кое точно, защото умът му продължаваше да мътнее. Храсна пътьом някакъв прострян, окървавен еничарин — удари го съвсем ненужно, онзи май че и така беше се опростил; счепка се с друг — ранен, но и той още неизстинал от стръв, — закачи с харба ризата му, събори го и довърши, опрял коляно о гърдите му.

Добре, че ги забеляза навреме: подире му търчаха двамина. Единият уловил за цевта пушка, другият — с дълъг нож. Хвърли харба — тя нямаше да го отърве, — и извади пищови. Забеляза, че първият побягна — изгърмял си беше барута, но вторият все въртеше сляпо срещу му. Премери ли се, или не — не помнеше, чу само гърмежа на пищовите си, почти слят: „дан!“ Оня направи още две крачки, цял присвит, изтървал калъча, строполи се, зарови брада в прахоляка, а пръстите му още дълго драскаха земята.

Първан го отмина. Друго погълна цялото му внимание — бегълци и нападатели бяха го изпреднали поне с триста аршина. Чуваше ясно псувните и стоновете им, мяркаше ездачи и животни, но всичко то бе вече далеко-далеко. Първан изостана от битката.

И това прие едва ли не като беда, сякаш голямото тяло — Кондовите — бе го отърсило от себе си, продължавайки да се бие, а той е отново сам, както на времето, в гората.

Без да разбира какво върши, втурна се с все нозе подир своите; тичаше и крещеше, крещеше и тичаше, макар отдавна да не усещаше дъх в гърдите си. А кълбото на боя все повече се отдалечаваше, носено на бързи конски крака, като оставяше по полето трупове, кръв и празно оръжие.

Продължаваше да търчи несвястно. По някое време съзря през мъглата на умората друг един, още някой, който прашеше с всичка сила подир битката. Беше оня, единият от двамата, побягналият. Изглежда, бе бягал встрани от Първана, убеден, че гяуринът го гони. Сега Първан наистина запреследва него; Първан искаше да продължи боя сам.

През пустото поле се дебнеха с натежали, окъсели нозе, борейки се с дамлата, двама немлади, безоръжни мъже, потънали в пот; дебнеха се смешно и безсмислено. Смъртта на единия не би допринесла с нищо за победата на сераскера или Кондо, но за всеки от тия двама краят на другия бе решаващ.

Усетил, че го преследват отблизо, еничарят захвърли пушката, която все още влачеше за цевта; от това му поолекна, той изпредна с няколко крачки преследвача си. Първан улови още топлата от еничаровите пръсти цев, напрегна до несвяст мишци, за да навакса, няколкото крачки, и двама се успоредиха.

Изнемогата му пречеше да разгледа вражето лице: Различи прошарени сколуфи и мустаци, омазани в кал и пот страни — кал, пот и сълзи. Еничарят плачеше, захапал долна устна, плачеше от умора, страх, безсилие и ярост. И все пак онова, което го правеше пък част от войската на сераскера, не му позволи да се хвърли в прахта, да моли и се вайка, да проси милост.

Задебнаха се с отмалели нозе, тромаво, но безкрайно напрегнато. Въртяха се в кръг и им се струваше, че туй дебнене не ще свърши, тъй като никой от двамата не намираше сила за замах.

То еничарят нямаше и с какво. Протегнатите му напред голи ръце мърдаха нелепо, докато стръвта в очите му се утаяваше до укор. Може би сега мислеше, че се е оставил да го поведат като добиче и го пуснат под Видин, за да срещне този тук, някакъв почернял, увълчен гяурин. А Първан наистина по вълчи сниши шия, набра със сетно усилие замах и стовари кондака върху главата му.

Костта изхрущя, от раната бликна кръв, еничарят без вик се отпусна наземи, сякаш бързаше да си почине, сякаш бе очаквал и се надявал на този удар.

На две крачки от убития се свлече Първан — бе го повлякла тежестта на кондака, бе го свалило усилието му, замахът, извършен не от него. Лежеше почти без свяст, прилепил буза о пръстта, разпрегнат, облекчен, изпълнен с нова, изпитана едва днес радост.

Далеко напред продължаваха да се бият Кондовите, побеждаваше голямото цяло.