Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Най-малко му се поддаде навярно той, Пазвантоглу. Но забеляза — не, ами усети по въздуха как диво настръхват бинбашиите наоколо му.

Манаф Ибрахим бе прилепил пламнали длани о перваза, уж втренчен в стана на сераскера, ама очите му бяха толкова налети, кръвясали, че май и не виждаше; Кара Мустафа — помакът от Доспата — не знаеше къде да дене ръцете си, те шареха като у припадничав; не другояче изглеждаше Еминджика с още незаздравялата рана.

Това бе пиянството, което трябваше да донесе на сераскера Видин. Но не на пиянство бе разчитал Пазвантоглу, нему бе нужно друго.

Друго… Разглеждаше бинбашиите си, сякаш днес ще ги купува, докато спря едно лице: Кондо.

— Кондо! След като млъкнат топовете, първи ще изведеш конницата си ти! Не я разгръщай нашироко, ще мериш посред сераскеровите бюлюци, ще търсиш сераскера. Гяур Имам и Манаф Ибрахим ще задържат двете крила на похода да не се затворят зад гърба ти! Еминджика и Кара Мустафа — още по-вляво и вдясно! Сеч! Наред! Ще гоните само до втория ров. От Кондо искам днес да свършим с капудан-паша.

Повече от два часа конницата на Кондо беше зад Никополската капия: гъсто наблъскани две хиляди мъже и толкова добичета.

Отскоро тътенът бе взел да наближава.

Първан пресмяташе, че турците са вече към първия ров, около Вароша. Отчетливо се долавяха човешки крясъци — яростта на Анадола, Арнаутлука и Кюрдистан. А зад Никополската врата беше тихо — всеки слухтеше.

Когато от седемте табии на крепостта в един глас ревнаха топовете, Първан помисли, че оглушава. Трясъкът отекваше стократно между стените, тресеше ги до основа. Не с думи — с лакти конниците си запредаваха Кондовата заповед: „Всички горе, по стената!“

От задна страна тя слизаше полегато, та я изкачиха бързо. Всеки двамина сега застанаха един зад друг: първият пълнеше пушка, а вторият я опразваше. Из Видин гърмяха сигурно пет-шест хиляди цеви. Целият крепостен ръб бе увит в млечнобял пушек, толкова гъст, че ти сълзяха очите. Никой не бе заповядал да се гърми на месо, та стрелците не пестяха джепане — не оставяха непростреляно педя място до първия ров.

Разкъсаше ли се за миг димът, Първан мяркаше войскарите на капудан-паша: притичваха, залягаха зад драки и плетища, зад дуварите и кьошетата на външния град.

Ще залягаш! Че то не приличаше вече на град — беше нива, разорана от гюллета и куршуми. На шадравани, на шадравани бликаше пръст, разсипваха се в пепел кирпичените къщя, чак до ръба на крепостта хвърчеха трески, камъни и коренища.

„Дан-дан-дан!“ — топовете биеха на картеч, право като прашка. Къде ги даулите и зурните на Хюсеин паша? Между трясъка се чуваха изплашени викове, неразбрани заповеди, писък. Огромна салхана премилаше сераскеровата войска във Вароша.

— Напълни ми се устата с пясък, мама му! — викна Първан на пълнача си, ама онзи не чу, как ще чуе.

И продължиха усърдно да си гледат работата, защото вече ѝ се виждаше краят: войската на сераскера бягаше като изтървана.

Колко ли еничари се издавиха за едната хубост в първия ров? Немалко — тъй бързо опустя Варошът, колкото десет хиляди мъже никога не биха успели да го опразнят, преминавайки по няколко тесни мостчета. „Сега в рова ври чорба от еничари“ — помисли Първан.

Стрелците по видинската стена бяха нащрек, очакваха заповед. След бягството на капудан-паша Пазвантоглу трябваше да изкара из Видин своите войски. Кой ли ще ги поведе в бой, мигар сам видинският господар!

Всред цялата гюрултия, всред пушека, който едва-едва почваше да редее, никой не разбра как се беше отворила Никополската капия и бе преминал моста един-едничък конник.

Първан го видя вече отвъд крепостния ров. Конят се теглеше и извиваше задница под ездача, но самият ездач седеше уверено на седлото, с една ръка държеше юзда, а с другата — дооправяше оръжието си: четири пищова, дълъг извит калъч, къса харба.

Още малко и димът улегна, само нозете на коня сякаш още затъваха в пръхкав сняг. Сега стрелците по крепостната стена различиха и конника. Беше Кондо.

Може би Кондо нещо викаше, вдигнал очи към стената, но грохотът на нестихналата битка затискаше думите му. Затуй сливенският хайдутин махна ръка към стрелците.

— Нас вика! — кресна в Първановото ухо пълначът. — Ние ще гоним капудан-паша!

— Слизайте-е-е! — вече викаше из все гърло и Първан.

Набързо по насипа се сурнаха двете хиляди мъже. Всеки на кон, те примряха от досада: половината час, който им потрябва, за да се промъкнат през ходника, им се стори година време.