Вера Мутафчиева - Летопис на смутното време

Али Янински се ухили в дългата си до пояса брада.

— Каква работа сме свършили? — поиска да научи той.

— Взехте едно краставо село и се разпасахте вече, а?

— Ние ли сме го взели? — отговаряше на въпросите с въпроси Али. — Нам пък казаха, че го бил взел Хюсеин капудан-паша. И султанът го обдарил за голямата победа.

— Не се прави на шантав, Али! — кипеше сераскерът. — Твои бюлюци са прехвърлили нощес Петрохана.

— Хайде бе! — не се и помъчи да изглежда изненадан Али. — Може.

— Стража около стана ти няма ли?

— Има. Дори много. Ама може и тя да е избягала.

— Туй не ще оставя така! До султана ще стигне, да знаеш!

— Твоя воля, сераскер. Султанът е справедлив, ще отсъди.

— Ще я видим ние тая! — не намери повече какво да каже Хюсеин паша и смуши жребеца нататък.

Ясно, на Али Янински не биваше да разчита отсега.

Настрана цялото перчене и ругатни, капудан-паша не пропиля дните след майската си победа. Изучените алафранга топчии изнесоха в Ново село двайсетина топа, окопаха ги; тук и там над втория ров прехвърлиха леки мостове, колкото да премине по тях войската преди големия юруш.

За големия юруш говореха вече като за нещо близко и решено. Пашите (без Али, който продължаваше да се муси) по два пъти на ден се събираха на съвет. Хюсеин извеждаше редовно войската си между двата рова и там правеше учения. Сераскерът искаше Пазвантоглу да забележи как войските мрат от нетърпение за бой.

Беше през последните дни на май — пребистра, ведра утрин. Капудан-паша, яхнал пред свитата си, пристигна в Ново село. Там удобно беше се разположил бейлербеят на Румелия, Мустафа паша.

— … Няма какво да бързаме с юруша, твоя светлост — заубеждава той сераскера. — Колкото по-късно ги ударим, толкова по-узрели ще бъдат.

„Не думай! — рече си капудан-паша. — Я те ще узреят, я ние. Една седмица трябва, за да се разпилее досущ дружината на Янинския; за една седмица ще съм разтурил достлука си и с тебе, и с Ало.“

— Всички да сте готови за утре заран! — отсече той.

„Какво ли го прихваща?“ — помислиха си пашите от свитата му, понеже не знаеха най-важното: през последните дни в стана не беше се вляло ни крина жито, ни зърно ориз. Пътищата през Балкана изглеждаха запушени като шише старо вино. Що ставаше по проходите, из селата?

Това пък не знаеше вече и сераскерът. Бюлюците, които бе разпратил да прибират храна и вардят теснините, никакви ги нямаше. Така Хюсеин паша трябваше да разчита на онова, което бе довозил с похода! А то не беше много.

— Утре заран! — повтори капудан-паша. — И запомнете: ако я оплескаме, сърдете се на себе си. От мене никой да не чака прошка!

„Е де! — съвсем не се втрещиха пашите. — Твоята глава е заложена под Видин, не нашите.“

Още при първата светлина на деня Пазвантоглу видя, че сераскеровият стан е променен. Шатрите почти не се забелязваха — белееха само острите им върхове. Всичко пред тях беше черно: войска, готова за бой.

„Започва!“ — рече си Пазвантоглу.

Усещаше непривична теснота в гърдите, сякаш някой ги стяга в железни обръчи като разсъхнала каца. Повдигна рамене, за да поеме по-дълбоко, а не успя — душеше го, тежеше. Ама до това ли му беше днес, в деня на юруша!

— Манаф Ибрахим — обърна се към бинбашията. — Нареди никой да не стреля, докато не дам знак! Ако ще да се пръскат от досада, да не стрелят!

„Пак ще е същото — помисли си тъкмо с досада старият еничар. — Какво чака?“ И отмина да се разпореди.

Потекоха часовете на ранната утрин. Слънцето полека се вдигна, резливият хладец отстъпи на мека топлина, далечината потъна в мараня. А въпреки маранята Пазвантоглу ги виждаше; войските бяха се вече строили, суетнята стихна. Ето…

Ето! От широкия полукръг около Видин към крепостта се понесе глух, сякаш подземен тътен, едва прошарен с тънки писъци — сераскерът пускаше отпърво даулите и зурните, за да нажежи до свитки войската си.

Нямало да я нажежи! При все че уловката му беше позната; Пазвантоглу чувствуваше как сам той бавно кипва при еднообразния, настойчив тътен на даулите; как настръхва до кости от налудничавия писък на зурните. „Докога, докога?!“ — едва се държеше в ръце, без да си дава сметка, че сераскерът пои лудостта не само на своите, ами и на видинските войскари.

Беше чувал, че другаде — у руси и немци — преди бой раздавали на войниците ракия. „Ахмаци!“ — помисли си. Защото няма пиянство, дето така да те изкара из кожата ти, да те поведе срещу сигурната ти смърт, както едночасовият тътен на стотици даули.